Малки спомени от преди 60 години о.з. капитан 1 ранг, капитан далечно плаване Илия Илиев Мазнев
Прегледана: 9799
Малки спомени от преди 60 години о.з. капитан 1 ранг, капитан далечно плаване Илия Илиев Мазнев През пролетта на 1948 г., все още курсант в Морско училище, бях определен да участвам в строго засекретена мисия и един ден след като си бях взел последния изпит, при мен дойде помполита с един кат градинарски дрехи, които аз облякох в караулката. Веднага бях откаран в района, където сега се намира ВПД Дружба. Там може би преди около месец при пълна секретност вече са били сформирани двете групи за обучение в СССР: група А, предназначена за усвояване на торпедни катери и група Б - за усвояване на подводни лодки. За да се разбере колко дискретна беше мисията, трябва да кажа, че ние бяхме в безизвестност дори и за близките си чак до първата ни отпуска в България през 1951 г. След като се видяхме по време на отпуската с майка ми и баща ми, те ми разказаха за своите големи тревоги, особено когато прочели в някакъв вестник, че някой си Мазнев избягал в Истанбул и преминал във вражеския лагер. Тогава баща ми веднага отива във Морско училище и там помполита го успокоява, като му казва, че съм жив и здрав и съм на много хубаво място, но само толкова. Нищо повече за сина им цели 3 години. Една ранна утрин по тъмно и двете групи се качихме на съветски търговски кораб, натоварен с корк, който ни откара в Одеса. При пристигането ни там всички ни съблякоха, изгориха градинарските дрехи и ни вкараха в банята. За наше голямо учудване банята се обслужваше от жени. Тук е мястото да изразя моето учудване тогава от това как изглеждаха руските жени. Нямаха нищо общо с представите, които си бяхме изградили за тях от вестниците и кинопрегледите в България. Ние очаквахме да видим жени, облечени в куртки и едва ли не движещи се под строй. Но напротив, насреща си ние видяхме все едно принцеси от приказките - добре облечени и гримирани. Идвайки от следвоенна България, ние също много бяхме изненадани и от факта, че магазините в Одеса изобилстваха със стоки. Получих първото си назначение в длъжност дивизионен хидроакустик, а по съвместителство започнах да изпълнявам и длъжността началник щаб. Докато руските специалисти ни обучаваха, за първи командири на подводни лодки тип Малютка бяха назначени: на 202 – Минко Стаевски, на 203 – Рашко Лютов /скоро заменен от старпома си Любомир Чифудов/ и на 204 – Иван Бодев. Впоследствие към 1950 г. и тримата командири на „Малютки” бяха заменени съответно от Петър Петров, Любомир Сапунджиев и Матей Матев. През 1950 г. аз станах старпом на Сапунджиев, а след като през 1951 г. той беше откомандирован в България, аз го заместих като командир на ПЛ 203, която длъжност изпълнявах до 1954 г. Екипажите на малютките наброяваха общо 42 офицери, старшини и матроси. През 1953 г. пристигна голяма група за попълнение от офицерски и изпълнителски състав, между които офицерите Васил Лазаров, Румен Попов, Гуцан Гуцанов, Христо Христов и др. Групата като цяло наброяваше около 40 души. Тази група от новопристигнали подводничари си ги обучихме ние самите. Командир на дивизиона стана Матев. При завръщането ни в България през лятото на 1954 г. командир на дивизиона си остана назначеният през 1953 г. Матей Матев. За началник щаб беше назначен Петър Петров, а командири на подводни лодки бяхме: аз, Тодор Георгиев /Големия Федя/ и Тодор Неделчев /Малкия Федя/. През 1955 г. Матей Матев стана командир на военноморска база Варна, Петър Петров - командир, а аз началник щаб на дивизиона. По това време беше създадена на български език цялата документация на дивизиона. Всички инструкции, Курса за бойната подготовка (КПЛ), Наставлението за бойната дейност (НПЛ), книгата с корабните разписания и др. Ние ползвахме изцяло опита на руските, а в някои отношения и на немските подводничари от Втората световна война, при което се разработиха и някои тактически способи като „Действие на единична подводна лодка в подвижни тактически позиции” и „Действие на тактически групи от подводни лодки” и др. През октомври 1956 г. ме изпратиха на СКОС и в продължение на повече от година усвоявахме по нови проекти подводни лодки. През пролетта на 1958 г. се завърнах на длъжността си началник щаб, която изпълнявах до 1961 г. През лятото на 1961 г. докато прекарвах отпуската си в Одеса, командващият флота Иван Добрев /Странджата/ ме назначава за заместник началник на отдел Бойна подготовка в щаба на ВМФ /с началник Йото Йотов/ и след като се върнах оттам и разбрах за това, на въпроса: „Защо, докато бях в Одеса, ми забихте нож в гърба?” Странджата ми отговори: „Е, вече не мога да те върна, защото на твоето място назначих Тодор Георгиев за началник щаб на дивизион подводни лодки”. В отдел Бойна подготовка на щаба на флота не се чувствах в свои води и още в началото у мен залегна убеждението, че скоро пак трябва да се местя. Бидейки много строг и взискателен по време на проверките на бойната подготовка в дивизионите на флота, по образец от опита, придобит от съветските офицери, аз започнах да усещам открита неприязън от страна на някои флотски офицери. По тази причина на няколко пъти се явявах при командващия флота с молба да ме премести. Веднъж той ме попита да не би да се чувствам ощетен от това че с Йото Йотов сме съвипусници, а аз като негов заместник в отдела съм на по-ниска длъжност. Отговорих му, че не това е причината и изтъкнах мотивите си. Едва през 1965 г., когато в Морско училище беше обявен конкурс за началник на катедра Морска практика, аз го спечелих и заедно с Кондо Душков и Наумов сложихме началото на една модерна за времето си катедра за морска подготовка на бъдещите командири от ВМС и капитани от БМФ. Аз изнасях лекции и водех упражненията по Управление на кораба, Душков водеше Морско дело, а Наумов -Технология на морските превози. По-късно, поради големия опит, натрупан по време на службата ми на подводните лодки, започнах да водя и Борба за живучест на кораба и МППС (Международни правила за предпазване от сблъскване). И така, в продължение на десет години до 1975 г., когато преминах на пенсия. Започнах да плавам направо като старпом в БМФ, тъй като ми признаха 2 години учебен стаж като старпом от плаванията, които ежегодно провеждахме с курсантите на учебния кораб. Плавах повече от година и след това ме назначиха в Учебния център на БМФ, където започнах да обучавам капитаните по военноморска подготовка или по-точно казано – на експлоатация на корабите от гражданския флот по време на война. През 1978 г. капитан Митов ме помоли да му помогна в подготовката му за явяване на изпит за получаване на степен капитан далечно плаване (КДП). Докато го готвех, няколко дни преди изпита той успя да ме убеди и аз да се явя. Явих се и с оценка отличен станах КДП през 1978 г. По това време директор на БМФ беше Михайлов. Той по моему гледаше предубедено недобре на капитаните - бивши военни моряци, може би защото той самия беше съкратен като офицер от дивизион ОХРА. На неколкократните ми молби да ми бъде даден кораб той ми отговаряше: „Твоето място е в центъра за обучение.” През 1980 г. Михайлов почина след тежко боледуване и бе заместен от Ат. Йонков, с когото бяхме приятели. На едно от провеждащите се тогава учения за военновременния щаб на БМФ аз помогнах на Йонков много при подготовката и провеждането на учението. Позволих си да му кажа: „Уж съм КДП, а не ми давате кораб.”, на което Йонков веднага отговори: „Още утре отиваш при Дойков (заместник директор на БМФ) и си избираш кораб.” И така получих първия си кораб - ”Бенковски”, който беше в момент на сдатъчни изпитания след ремонт в КРЗ „Одесос”. Като КДП плавах до 1987 г. Много запомнящо се беше последното ми плаване и не само за мен. За лош късмет то завърши с морска катастрофа и съд. Плаването ни беше по дестинация от Черно море за Далечния изток. При много лоша видимост в Босфора в зоната за разделно движение поради гъста мъгла, челно се сбъскахме с погрешно навлязъл в нашата полоса по-малък стар плавателен съд, претоварен с руда, който бързо потъна. Част от екипажа ние спасихме, приемайки ги на нашия борд, включително и капитана филипинец, а за двама от екипажа по радиото получихме съобщение, че са били спасени от рибарски лодки. Но тъй като тогава взаимоотношенията между България и Турция бяха повече от обтегнати покрай мероприятията от „възродителния процес”, турските власти заявиха, че двамата от потъналия кораб са удавени, а ние вече бяхме получили съобщение, че са на брега.Така ние с капитана на другия кораб бяхме арестувани в предварителния арест в продължение на три месеца. Всъщност на мен след втория месец ми промениха мярката за неотклонение и последния месец бях на хотел. Така към края на 1987 г. Йонков дойде и лично ме прибра. Спомням си, че по същото време освободиха и капитана на потъналия кораб, на който дадох мои дрехи да се облече, а Йонков го качи на български кораб, заминаващ към Далечния изток, за да се прибере по-близо до Филипините. Тогава за малкото време, докато контактувахме с капитана, той понамекна, че катастрофата може би не е съвсем случайна и у нас се появиха съмнения за застрахователна афера на корабособственика. Процесът продължи още една година и след края му аз бях оправдан на 100%, но още преди това, някъде през февруари 1988 г. аз реших да си подам молба за освобождаване по лични причини. Йонков се съгласи да ме освободи по мое настояване, защото смятах, че след инцидента със сблъсъка, ако и да не се доказа моя вина, колегите капитани биха го атакували, че не ме е уволнил заради нашите приятелски взаимоотношения. Трябва да спомена тук, че докато бях КДП, съдбата още веднъж ни събра с Гуцан Гуцанов. Това беше през 1982 г., когато Гуцан се беше уволнил в запаса по собствено желание. Един ден ме вика Йонков и гледам при него Гуцан. Йонков ми зададе въпроса директно: „Ще го вземеш ли да плава на твоя кораб?”, на което аз отвърнах, че ще го приема на драго сърце, тъй като за мен професионализмът на Гуцанов беше безспорен. И трябва без преувеличение да изтъкна, че през целия си плавателен стаж като капитан, не съм срещал друг по-съвестно изпълняващ задълженията си втори помощник-капитан. Вечна ти памет, Гуцане! Варна 04.06.2009г.
Малки спомени от преди 60 години