Съюз на подводничарите в Република България

Срам

      Често съм си мислил, че чувството за срам е нормално чувство за човека и трябва да се появява също така нормално, когато се извърши нещо неприето в обществото или при откровена излагация пред колеги, приятели и роднини. Също така смятам, че това чувство по-скоро е положителна черта или характеристика, отколкото нещо неприемливо за отделния индивид.
      Странното е, че в днешно време чувството за срам почти изчезва и даже напротив – колкото по-нахално и по-безсрамно е поведението на човек, толкова по-бързо е прогресирането му в обществения, политическия, личния  и трудовия живот. Примери за това колкото щеш, но естествено всичко това е твърде лично и трудно за определяне и точно причисляване към някаква група на поведение или хора, тъй като някои хора в ежедневието си водят безкрайна борба за непрекъснато доказване на своята правота, за камуфлиране на своите действия и т.н. Човешкият език и въображение предоставят безкрайни възможности за това.
      Уви, аз не съм устроен така, и много често някакво вътрешно чувство за справедливост или по-скоро за самокритичност ме заставя да се чувствам, ако не открито засрамен, то поне неудобно за една или друга своя постъпка, в която, като анализирам впоследствие, се оказва, че няма никакво основание за такова чувство. Много често причината за такова настроение се крие в действия на други хора или пък в съществуващата у нас нагласа за живеене и отношения между хората. Понякога даже причините са в необмислените действия на някакви началници или длъжностни лица или в приетата ценностна система, която, за съжаление, е далеч от перфектност на изграждане. По-скоро ценностната ни система е силно разрушена и е неясно как ще се развива по-нататък, но това е сега, а преди 30-40 години, макар и доста условно, съществуваше някаква система на основата на т.н. „комунистически партийни принципи на живот”, с която доста наивници, в това число и аз, се съобразяваха.
      И така, след отлично завършване със златен медал на Морското училище във Варна започнах служба на подводните лодки, която се развиваше в някакво вихрено темпо с безбройни плавания, бойни дежурства и други, наложени от времето на военно-блоковото противопоставяне. Някак си изведнъж това напрежение спадна, след като през 1975 г. след успешно издържани конкурсни изпити попаднах за три години на обучение във Военноморската академия в Ленинград. Не-е, няма да разказвам за пребиваването си в този прекрасен град, за културните му ценности и невероятни приключения и събития, в които съм участвал или съм бил свидетел. Ще се задоволя само с констатацията за високото ниво на организация на обучението, базиращо се на прекрасен преподавателски състав и изградената перфектна система за обучение на своите и чуждестранните обучаеми.
      Естествено, по стар навик и настройка, изучаването на учебните дисциплини при мен вървеше с отлични оценки, не само заради отличното знание на руския език, а и защото просто така съм си свикнал. И ето че това, заради което изобщо започнах този разказ, наближи с подхождането на края на тригодишния командно-щабен академичен курс. През третата година започнахме подготовка на дипломните си работи, като на мен беше възложено разработване на организацията на използването на подводните лодки против отряди бойни  кораби в Югозападната част на Черно море. Мой ръководител беше преподавателят ни по Тактика на подводните лодки капитан 1 ранг Владимир Васильевич Киселев, благодушен и леко насмешлив офицер, който оказа прекрасна помощ в подготовката на дипломната ми работа. Междувременно всичките си  изпити сдадох на „отлично” и изведнъж, около 20 дни преди защитата на дипломните работи, Владимир Васильевич ме извика в преподавателската стая и ме шокира със съобщението: „Николай, поскольку ты идеш на завершение учебы с золотой медалью, тебя будет слушать лично председатель Государственной комиссии адмирал флота Сергеев! Он будет слушать лично всех кандидатов на медали.” На моето заявление, че съм готов да ме слуша, ако ще Леонид Брежнев, той помълча, помълча и ми направи следното разяснение на учебната и „политическа” обстановка в академията: в СССР съществува норматив за разпределение на златните медали по военни училища и военни академии. На Военноморската академия се падали осем медала, а обучаемите, които вървят към златен медал, са девет. Сигурен чуждестранен медалист ще бъде виетнамецът Ле Мин Там, което беше за пръв път в историята на академията и наистина това симпатично виетнамче беше всеобщ любимец и заслужаваше това отличие. Ако дадат медал на мен, значи ще бъде за сметка на съветски офицер, който ще трябва  да бъде скъсан, т.е. с оценка по-малка от отличен или ще завърши с отличие, но без златен медал. Обаче се вземал предвид и факта, че предната година, златният медал за чуждестранните обучаеми беше даден на немския отличник, а моят съвипускник от Морското училище във Варна Ганчо Райков беше оставен без златен медал, въпреки че завърши с пълно отличие. (между другото трябва да спомена, че на следващата година  със златен медал завърши и друг мой съвипускник Васил Василев).
      Всичко това не ми направи кой знае какво впечатление, само се наложи още по-щателно да се подготвя за защитата си и особено за отговор на възможните въпроси от изпитната комисия. Готвех се за достойно представяне, без да подозирам, че трябва да се подготвя и за голям свой вътрешен срам или по-скоро неудобство.
      Самата защита протече спокойно: докладвах всичко положено, изслушан бях от комисията, начело на която седеше симпатичният адмирал на флота Н. Сергеев (на мен тогава той ми изглеждаше като старче). На зададените въпроси отговорих изчерпателно, резултатът от което беше една дума от голямото началство: „Молодец!”
      С това обучението ни завърши и останаха заключителните етапи на нашето пребиваване в Ленинград и СССР и един от тях беше връчването на дипломите за завършено образование. Церемонията се проведе на 19 юни 1978 г. в голямата зала на Военноморската академия със съответната тържественост, присъща на голямо военно учебно заведение на велика държава.
      Пред седналите в залата обучаеми и випускници и пред деловия президиум ни построиха завършилите с пълно отличие: седем съветски офицера, Тан и моя милост. Построяването започна със запознаване помежду ни. За съжаление не можах да запомня имената на съветските колеги, помня само, че най-вдясно в строя беше капитан 1 ранг, Герой на Съветския съюз, подводничар. Представихме се бързо един на друг, казвайки званието и фамилията си, придружени с „Очень приятно!”, и дойде редът на последния съветски офицер – капитан 2 ранг, подводничар, който стискайки ръката ми произнесе:
      -    Капитан 2 ранга Калинин (фамилията е измислена), 8 походов по 6 месяцев!
      Застанахме на местата си в строя, а аз се чувствах като ударен с плесница, осъзнавайки смисъла на казаното от него: това беше човекът, който е отдал целия си съзнателен живот и младостта си на флота и страната си, завършил е обучението си само с отлични оценки, а като награда е лишен от полагащия му се златен медал заради някакъв си българин!
      Цялото тържество премина като на сън, в главата ми се завъртяха мисли, които дълго не ми даваха мира: да се срамувам ли?, да се оправдавам ли?, как да реагирам? Впрочем, не беше необходимо да се прави нищо – никой от нас нямаше вина за тази дребна несправедливост. Просто системата беше такава и с неудоволствие осъзнах в края на краищата, че великата страна е в ръцете на бюрократи, за които е важно изпълнението на спуснатата бройка, а не достойното възнаграждаване на усилията на нейните всеотдайни защитници.
      Честно казано, и до днес ми е тъжно и мъчно за този капитан 2 ранг. Той сигурно е провел още много походи, месеци и години под водата, може да е получил и адмиралско звание, но обидата към някого, дошъл от не знам къде си, и към своята държава е останала завинаги в душата му.
      Дай боже да си жив и здрав, мой колега по здрав корпус!
      Така стана, че писах този малък разказ дълго време – повече от година, а сега осъзнавам, че последните думи пиша точно на 19 март 2009 г. – деня на 103 годишнина от създаването на руския подводен флот. Случайно съвпадение – кой знае? Може би тласък за това ми даде неотдавна завършилото посещение по покана на нашия Съюз на подводничарите на двама ветерани на Черноморския флот на Съветския съюз: контрадмирала от запаса Юрий Михайлович Ничик със съпругата си Зоя Петровна и капитан 1 ранг от запаса Виталий Вениаминович Кружков. Двамата като млади офицери през 1972 г. ни сдаваха подводниците от проект 633 и от тогава нашата дружба премина през най-различни етапи на сближаване, докато през 2008 г. достигна много по-високо ниво: с общи усилия от двете страни на морето издирихме 52 бивши съветски подводничари, съдействали в най-голяма степен за възраждането и укрепване на подводното плаване в България, които приехме за почетни членове на българския Съюз на подводничарите.
      Когато развеждахме нашите гости из Варна, поднасяхме цветя на паметника на адмирал Ушаков на нос Калиакра, на Шипка и на паметника на руските воини в морската градина на 3 март, на съвместните ни многодневни срещи със спомени и весели истории, понякога на човек му идва на ум колко странни перипетии ни е предложила съдбата. Най-малкото би следвало да бъде това, че нашите приятели изведнъж се оказаха руснаци, украинци, грузинци, евреи и т.н. с всичките произтичащи последствия. За нас обаче имат значение само прекрасните спомени и добрите чувства, които са ни свързвали и са помагали за решаването на чисто военни задачи, макар и в мирно време.