ЗАЩО СМЕ ТАКИВА?

      На борда на подводната лодка службата потръгна, макар и отначало с поскърцване, но с усилията на всички ни – офицери, старшини и матроси, обединени от чистото чувство за другарство и отговорност един за друг (на 200-300 метра под водата да бъдеш егоист е много трудно) и когато след 5 години, в началото на септември 1983 г., изпращах „своята” подводна лодка под командването на новия и командир Косьо Атанасов за дълбоководни изпитания в Севастопол, късно вечерта на пирса на подводните лодки очите ми от само себе си се напълниха със сълзи.
       Заедно с изпълнението на бойните задачи, по моя инициатива и с активното съдействие на офицерите И. Димчев, К. Костадинов, Т. Илиев, М. Шалев, Г. Мишков, М. Славов и други подводната лодка се превърна в истинска научна лаборатория - правеха се измервания на различните технически параметри и записи на данните; създадоха се таблици за диаметрите и времето за циркулация при различни условия на подводно и надводно плаване, таблици и графици за удиферентоване на подводната лодка при стрелба с торпеда и мини, при заклинване на хоризонталните рули в различни положения и при загуба на плавучест, създаде се Методика за отчитане на теченията в подводно положение, благодарение на която се достигна до невероятна точност на плаването под вода (точност на знание на своето място до 5-10 кабелта за 24 часа в подводно положение). Върхът беше, когато след хиляди замервания и записи на данните на акумулаторите беше създадена серия от номограми за поведението на главното средство за движение на подводна лодка проект 633 в подводно положение – 150-тонната акумулаторна батерия 46-СУ, чрез която за секунди се определяше времето за зарядка, режимите на хода, плътността на електролита и други необходими експлоатационни данни. Наложи се, заедно с механика Тодор Илиев, да се уточни, преработи и напечата отново Книгата с корабните разписания, същата, която създадохме с покойния мой колега Мишо Мишев през 1972 година.
      През 1983 г. станах началник на щаба на дивизиона, тъкмо щяхме да получаваме трета подводна лодка, за нуждите на която почти цяла година на борда на 81 подготвяхме трети екипаж. След 2 години получихме и четвърта подводна лодка. Дивизионът стана сериозна сила. В новата си длъжност отново се „юрнах”, както си зная – проверки, учения и бойни тревоги, редуващи се със семейни неприятности и ...... станалото характерно за началник-щабовете на „лодките” – развод.
      Стана необходимо да се създадат нови документи по бойното използване на подводните лодки, тъй като някой се беше „погрижил” старите да бъдат унищожени в секретна секция. (Този „някой” впоследствие се показа в цялата си красота). Паралелно се наложи преработване на почти всички основни документи на подводните лодки: Инструкция за управление, Инструкция за управление на средствата за движение, Нови Правила за торпедни атаки от подводни лодки (ПТАПЛ-85), разработиха се и се внедриха в ученията нови способи за използване на 3 и 4 подводни лодки в нашата оперативна зона и др.

      Вече течаха 80-те години и в някакъв паралелен свят на нашия се развиваха и други събития. Постепенно, някак си незабележимо ставаше все по-трудно да се живее: първите лястовички бяха купоните за бензин – по 20 литра на месец, после по 40 л. След това започнаха да изчезват много стоки от магазините, преди всичко хранителните, но и дрехи, обувки, технически и строителни материали и т.н. Ако на някой младеж сега му разкажеш как се купуваше цимент, тухли, плочки за баня, свински пържоли, маратонки, телевизор, пералня, акумулатор и гуми за колата и други стоки, той просто не може да повярва, че може да има записване и чакане с месеци наред и със списъци на чакащите на опашки от полунощ. По-нататък градовете и селата на страната ни заприличаха на дискотеки с ограниченията на електрическия ток: 2-3 часа има, 3-4 часа няма и така, докато стигнем до пълното тържество на така наречения „развит социализъм” – купоните и глада на края на 89-та и началото на 90-те години. Цялото изкуствено поддържано напрежение от военно-блоковото противопоставяне, съчетано с недодяланите партийни самоотчети, „авангардни роли на комунистите”, социалистически съревнования на партийно-кадесарската върхушка напълно хармонираха с трудностите на семейния ни живот.
      Интересното предстоеше: дълги години възпитавани в съветския стил и начин на живот и мислене, а особено за военноморските офицери и старшини чрез обучение, съвместна дейност и живот в съветски учебни заведения, градове и военноморски бази, ние бяхме възприели като даденост не само водката и руския ред и взаимоотношения по корабите, но и съветската (по-точно руската) култура, преса и литература. Както в цялата ни държава, но и особено във флота, обилно струяха идеите на руските интелектуалци, на перестройката, на невъзможността да се продължава по старому. Те раждаха въпроси у всекиго, освен у партийните бонзи, окопали се в траншеите на партийната номенклатура, които живееха с мисълта за вечността на създадените от тях догми и организация за потискане на нормалното човешко мислене. Независимо от широко прокламираните и масово изучавани в учебните заведения и партийни организации закони на диалектиката, те не се прилагаха в практиката, а се залагаше на еднаквост, на папагалско повтаряне и доказване на излиянията и глупостите на политбюровските старчоци, в интерес на което бяха впрегнати всички органи: профсъюзни, образователни, милиционерски, квартални и т.н.
      Особено място в цялата йерархия заемаха така наречените контраразузнавачи или офицери от Държавна сигурност, а по народному „спецове” (от специална служба, както се бяха кръстили).
      Една сутрин вървим след вдигането на флага към сградата на дивизиона, всичко спокойно и без напрежение, когато до мен се приближава спецът Венци Киров, подхваща ме за ръката и уж насмешливо (той имаше такъв навик, когато трудно можеш да разбереш къде свършва приятелския тон и почва служебния) подкарва следния разговор:
      - Приятел, я ми кажи какво са направили твоите хора нощес?
      - Че какво може да са направили? – учудвам се аз, без ни най-малка представа за каквото и да било.
      - Абе, те направили, каквото направили, ама тебе как ще те оправям сега, не знам.
      След още малко разиграване и поддържане на огъня, колко съм я загазил и какви облаци висят над главата ми, той разкрива все пак същността на събитията, които го вълнуваха и които рано сутринта му е доложил някой от вербуваните от него доносници в моя екипаж (това беше тяхното основно задължение и ежедневна работа – да събират кой какво е казал и вършил, да го документират и подготвят за използване, когато му дойде времето):
      - Знаеш ли, че твоите вахтени матроси в полунощ се събрали в беседката и започнали да се хвалят, че са толкова добре подготвени и знаещи, че могат да снемат подводната лодка и да излязат самостоятелно на плаване!
      - Е, какво лошо има в това, бе Венци – опитвам се да разведря обстановката, усещайки, че тук има нещо гнило, - ти би трябвало да доложиш по команден ред да наградят моя екипаж и мен, че съм ги подготвил така добре!
      - Много добре са подготвени, спор няма, ама защо един от тях казал, че могат да закарат подводницата ти чак до Истанбул.
      - Сега я втасахме – си казах наум и започнах виражи и повороти за омаловажаване на посоченото име на един от най-великите градове на света.
      - Хайде сега, случайно му е дошло на езика, какво толкова е станало?
      - Случайно ли или не, ще видим. А защо не е казал до Севастопол, а? Коко, Коко-о-о, аман ти е работата!
      Разделихме се и, въпреки очакванията ми, явни последствия нямаше, но аз си знаех, че това някъде се записва и докладва.
      По-нататък контактите ми с тези хора продължаваха и весело, със закачки и вицове, но и служебно, при което забелязвах за себе си, че тези „другари”, въоръжени с патетиката (и организацията) на Железния Феликс – „хладен ум, горещо сърце и чисти ръце”, хич не се шегуват и фактически играят ролята на тайна партийна полиция, събирайки сведения за служебния и личния живот на всекиго. Това не беше трудно да се забележи, когато влизах в стаята на спеца Ганчо Стойков за едно кафе и за лек разтоварващ разговор: още с появата ми на вратата той обръщаше листа с поредния донос на бюрото си и притваряше вратата на голямата желязна каса зад гърба си. Като че ли ще му взема насила тайните!
      Тук му е мястото да отворя една скоба по обсъждания въпрос за доносниците, че всъщност това са, заедно с политическите ръководители, истинските виновници и организатори на партийната полицейщина у нас. А редовите доносници са както виновници, така и техни жертви, които са донасяли за своите приятели и даже роднини заради някакви жалки сребърници (по 30-50 лева на донос), което е доказано с документи или пък заради някаква надута партийна и класова вярност. И когато днес „големият” политик Ахмед Доган понякога се хвали как бил работил за българското разузнаване, на мен ми се повдига като знам, че в ранга си на обикновен войник от Строителните войски той не е вършил никаква разузнаваческа дейност, а единственото възможно и нужно на тогавашната система: да доносничи за своите приятели, колеги и началници. Какво да се прави, у нас има много умници, които папагалски повтарят подхвърлената от комунистическите щабове лъжа: че доносите са основата за всяко общество – американско, западно, източно и т.н. Да, ама не! Едно е гражданско общество, в което гражданите не заобикалят вандалщините и мръсотиите по улиците и градовете си, престъпниците, педофилите, терористите, търговците на дрога и женска плът, а сигнализират за незабавно вземане на мерки от изпълнителната власт. Съвсем друго е да пишеш донос за близките около себе си, от който ще получиш пряка материална изгода: я пари, я пост и доверие, а в някои времена къщата и хубавата жена на съседа си!
      Точно така, някои не забравяха и своите лични удоволствия и приключения: имаше един Македонски (с баща – велик разузнавач), който се домогваше до хубавичката съпруга на един от моите помощници, в това време в академия в Ленинград. Тя искаше помощ и съвет от мен и моята съпруга как да постъпи, когато на няколко пъти той и подхвърля за възможни контакти на мъжа и с чуждо разузнаване, с посещения у дома и причакване в тъмна доба. Други са ми разказвали за лова си в резервата Шерба по време на техните командирски сборове и занятия: стрелба по дивите прасета с използване на АК-47 в режим на редове и какво ли още не.
      Атмосферата у нас в началото на 80-те години на XX век може да се охарактери-ира общо с полъха на идеите на перестройката: младите хора масово се абонираха и четяха съветски вестници и списания, до нас най-сетне достигнаха мисли и истини, които на някои много им се искаше никога да не научим: за лагерния характер на прехваления ни социалистически строй, за наличието не само на повече стоки и продукти, отколкото у нас, но и на много повече социализъм в някои западни страни, за демократичните права и свободи, които са задължителни за нормалното човешко съществуване и прогресивно развитие на обществото. Всичко това влизаше в съзвучие с излизащите на бял свят съобщения за икономическите ни неуспехи и политически трудности: към 1983-1986 г. неуспехите вече не можеха да крият и лакират с красиви приказки. Макар и с недомлъвки, но и в нашия печат и телевизия заизлизаха материали за сривове и неудачи. След като такива се посочваха даже в партийните доклади на конгреси и партийни конференции и лично от „любимия” ни ръководител Тодор Живков, който се беше превърнал в основен герой на народните вицове. Независимо от призивите и палиативните мерки за потягане на партийните редици и икономическата дисциплина, човек не трябваше да е много прозорлив, за да разбере, че нещата вървят към неудържим срив и че е необходима рязка промяна във всички отношения. Аз бях вътре в тази игра и тогава наивно смятах, че нещата могат да се оправят, стига да се подменят компрометираните кадри и да се въведат ленинските принципи на честност и партиен живот.
      Но заедно с това, както е било начин на поведение през целия ми живот, аз изказвах своето мнение честно и абсолютно принципно, без оглед на това кой ме слуша, което впоследствие документирано ми беше доказано и послужи за повод за партийното ми и служебно „разфасоване”.

      Тежката служба в нашия подводен Осми дивизион по това време се „разнообрази” и с големи неприятности:
      - през 1980 година подводна лодка 82 под командването на моя прекрасен колега Недялко Йосифов, който не е между живите, се сблъска с базовия буксир при влизане в база Варна, за което той беше изпратен за преподавател в Морското училище, а подводната лодка премина продължителен ремонт;
      - през следващата година пак на 82 в края на зарядката на акумулаторната батерия искра от превключване на електрическите механизми предизвика взрив на отделящия се в процеса на зареждането на акумулаторите водород и голям пожар с последващ скъп ремонт;
      - по време на провеждане на бойно упражнение с изстрелване на практическо торпедо през 1981 година командваната от мен подводна лодка 81 за малко не се сблъска при изплаването си със стражеви кораб „Дръзки” – безобразно предаварийно произшествие, което за щастие нямаше като последствия човешки и материални загуби. Обстоятелствата, разследването и последвалите наказания вече описах в отделен разказ.
      Следва само да се отчете, че всичко това доведе до смяна през 1981 година на командира на дивизиона прославения ветеран подводничар Гуцан Гуцанов с неговия началник щаб Антон Янкулов, при което Йосифов беше върнат от „каторгата” (Морско училище) и назначен за началник щаб, а след две години вместо него за началник щаб назначиха мен. Причината беше много проста: началникът на щаба даже не сядаше да се храни на една маса с командира си на дивизион! Хапваше по едно-две кюфтенца с готвачите в кухнята. Защо ли? Ами нататък на по-проницателните може и да им стане ясно.
      Като капак на всичко през май 1985 година във Варна беше организиран поредният, втори или трети подред не мога да си спомня, референдум за така нареченото самооблагане на трудещите се с цел събиране на средства за решаване на различни строителни, битови и устройствени проблеми на град Варна.
      Провеждането на това поредно „свободно” волеизявление на народа беше организирано както се полага – с комисии със съответните отговорни другари, да не би някой да „опорочи” единството на народ и Партия, като след това един от ръководителите на комисии ми сподели, че на инструктажа са им препоръчали, считай заповядали, цифрите в протоколите от гласуването да се попълнят с молив! Как няма да е 99,9 %, а?
      В него ден бях на съгласуване на мероприятия в щаба на флота и успях да се върна чак в 1100 часа. Веднага отидох на мястото за гласуване и независимо, че комисията вече привършваше броенето на подадените бюлетини, аз настоях да гласувам. Пуснах си листчето с „Не” и на излизане чух един от комисията да възкликва радостно: „Ето и началник щаба също е против!”. После разбрах, че дивизионът (около 250 души) е гласувал над 65 % против, като комисията е попълнила и представила протокола за това нагоре. Скандал! Уж всичко честно и както хората решат по съвест, ама ...........
      Резултатите са докладвани на командира на дивизиона, той побледнява и побеснява, но един от командирите на подводни лодки му казва: „Какво толкова бе, другарю капитан, нали и началникът на щаба също е гласувал против!”. Така ли, веднага телефона и доклад до началника на политотдела на флота контраадмирал Вълчо Желев (наричан от флотския народ „Йезуита”, защо ли?).
      И ето ти го врагът с партиен билет, ето я причината за нашите неудачи! И полека лека Коко Работягата, както ме наричаха някои от колегите, а сред народа Чорта заради любимото ми „Черт возьми”, се превръща в Коко дисидента! Да речеш, че някой ме е извикал да поговорим за обстановката в дивизиона, в семейството и в живота, за да си изясни защо хората мислят така, защо не вярват на партийните подскачания насам-натам с надеждата, че нещата някак ще се нагласят от само себе си. Нищо подобно, вървят месец след месец и става ясно, че босовете не знаят как да постъпят, затова провеждат артилерийска подготовка: над половин година емисарите на Политотдела и различните високопоставени командири провеждат съвещания и информации по поделенията на флота, в които разясняват случилото се и допуснатата страхотна политическа грешка. Оказва се, че не е само в нашия дивизион, но тук поне има дивеч за отстрелване! А те са големи ловци, да знаете. Начело с най-големия, който има претенциите да е и най-честния. Е, назначен е за такъв! И се мисли за такъв!
      Този голям герой с фамилия, започваща с последната буква от азбуката, беше всъщност образецът на самозабравилата се номенклатура, която върши всичко, изхождайки от създадените от тях и за тях партийни догми и правила на поведение, не забравяйки нито за миг за личните си нужди и изгоди. Не са малко хората като мен, които са виждали вкопаната цистерна на брега на езерцето в ранчото на Морското училище, от амбразурите на която в ранните утрини „Честният” стреляше по плаващите патици, а дежурният по училище треска го тресеше, докато осигури запалването на кюмбето и другите му удобства. Още повече са хората, които през средата на 80-те години бяха сюрпризирани, когато, опитвайки се да се доберат до плажа на Пашадере, изведнъж насред гората достигаха до телена ограда с надписи тук-таме „Военна зона”.
      В началото на 1990 година ми показаха официално писмо до Андрей Луканов, по това време назначен за председател на т.н. Комисия за разкриване на нарушенията на комунистическата законност, с подписите на множество председатели и секретари – на партийни организации и АПК от селата Аврен и Приселци. В това писмо се искаше отмяна на приетото в нарушение на Законите на страната (цитираха се точни закони и членове) решение на Окръжния съвет на гр. Варна за отчуждаване на 5000 декара земя от землището на с. Приселци за „военни нужди” и наказания на виновните длъжностни лица, като се посочваше и точната фамилия. (Не се тревожете, ще я кажа, няма да я заобиколя. Мен тогава не ме беше страх, че сега ли?). Това само допълваше известната във флотските среди информация, че територията на бреговия ракетен полк е превърната в развъдник на диви прасета и елени, а самото Пашадере е зарибено, като за личния състав на полка и неговия командир грижата за дивеча и рибите е била издигната на нивото на бойните задачи: подстригване на тръстиката, построяване на вишки за стрелба, подхранване и др. Аз лично съм се качвал на такава вишка в района на Пашадере с обзор на поле от около 5-6 декара изсечена гора. (Хей живот, здравей, здравей!) Ама защо на ония автори от първата група на моята скромна класификация, спомняте ли си я, хич не им се пише за това? Или не знаят – ами-и-и, знаят и още как!

      Току-що минаха изборите за Народно събрание, на които Б.Б. и партията му смазаха противниците си. И не толкова заради своята убедителност, а заради арогантната тъпота на т.н. „големи политици” Станишев, Доган и Симеон. Само безкрайно низки хора могат да си помислят, че безобразността на предизборната им агитация ще мине – брадви, хитрости, лъжи, фанфари и т.н., маскирани с красиви лафове за грижата към народа. Това на практика е същността на тяхната идеология: Лъжа и Насилие – формулирано безапелационно точно от Дмитрий Волкогонов в „Седемте вождове”, а още по-рано и от Оруел в „1984”.
         Да, през 1984 и следващите близки години всичко се завоалираше с красиви и правилни думи, а фактически над всекиго висеше дамоклевия меч да бъдат орязани възможностите му за реализация и развитие. Никой не искаше да си го признае, освен по-прозорливите, под сурдинка и насаме. Когато на 31 май 1989 година целия личен състав на Военноморското училище беше събран на плаца, за да слуша и единодушно да приеме „прочувствената” телеграма до ЦК на БКП, прочетена от началника Р.Попов, в която се заклеймяваха изнизващите се през границата безкрайни колони с турски изселници, на мен ми се искаше да скоча и да изкрещя: „Това е престъпление против човечеството”, но приятелите Чони и доктора Васил Узунов ме стискаха под ръката: „Трай бе, човек, имаш жена и деца! Седи мирен!”.
        Веднага след приемането ни в Морското училище през 1963 г., както беше положено, в нашата рота от 85 курсанта се сформира партийно ядро, което по-нататък прерасна в партийна организация. В нея се приемаха „най-добрите” и „най-честните” и на мен като на отличник ми предложиха да подам заявление – в първи курс, във втори, в трети....., но нещо не напълно изяснено ме възпираше. В началото на март 1967 г. командирът ни на рота Стефан Балев, голям мъж, психолог и командир, ме привика в своята канцелария и проведе следния разговор: „Ти, Йорданов, се дърпаш от партийната организация и аз донякъде те разбирам. Но искам да ти задам няколко въпроса: „Ти какъв ще ставаш, като завършиш?” Аз: „Офицер, разбира се.” Той: „И къде ще служиш?” Аз: „На подводниците, на надводните кораби, ще видим.” Той: „А командир ще искаш ли да станеш?” Аз: „Сигурно, това е пътят.” Пак той: „Ще станеш, ама на кукуво лято. Ако не си комунист, нито командир ще станеш, нито в академия ще отидеш, нито хубава длъжност и заплата, нито квартира ще получиш. Нищо, че си отличник и можеш, началници ще ти бъдат по-глупавите от теб, но верните! Давам ти два дни срок да си напишеш молбата за влизане в Партията, следващата седмица има събрание и ще те приемем!” И така стана, та чак до 3 март 1990 г., когато се върнах от позорния 14 конгрес на БКП, където отблизо и с очите си видях партийните боричкания и демагогии, видях отблизо и другарите перестройчици А.Луканов, П. Младенов и много други. Веднага след завръщането си с облекчение захвърлих проклетата червена книжка в кофата за боклук. Само съжалявам, че бях изпратен на този конгрес от редовите курсанти и младите офицери в състезание с подбран от командването кандидат. Жалко, че те не можеха да видят това, което аз видях с очите си. И всичко, което се случи в следващите десетилетия не ме изненада – то си беше закономерно следствие, развитие и прерастване на комунистическата номенклатура в новото и капиталистическо качество и икономическо количество.
            Време му е да се върна към 1986 година: тече месец февруари, из флота се носят слухове, че някакъв си луд от подводните лодки искал да сваля Т.Живков и правителството и бил организирал едва ли не съпротива в дивизиона си.
            Между другото в щабната ни партийна организация организираха събрание, целта на което беше да се осъзнае „грубата политическа грешка” по референдума, но целта, меко казано, не беше достигната. С изключение на щатните политработници и командира на дивизиона офицерите и старшините, а най-малко пък аз, не желаеха да се покаят. Хората вече бяха се престрашили и научили да мислят и задават неудобни въпроси.
           И тогава дойде денят на разплатата: на 22 февруари 1986 г. се събра Извънреден военен съвет на ВМФ със задача да се разпне „нечестивия”. И Го разпна!
      Протоколът за този съвет е публикуван в сайта на Съюза на българските подводничари след този разказ и всеки може да се запознае с неговото съдържание. Копието на истинския разсекретен документ от Централния военноисторически архив се намира у мен. Протоколът е изготвен от секретаря на Военния съвет тогава уважавания от мен контраадмирал Костадин Русков, един много способен и честен флотски офицер, който е свидетел на много подобни събития и на когото се е паднала грозната задача да протоколира това заседание. Предполагам, че е имало няколко редакции и препечатвания на документа. Въпреки че има пропуснати много реплики и груби определения, общо взето протоколът дава вярна представа за проведеното разпъване на кръст, част 1, тъй като имаше и следващи части, не по-малко пикантни, но и болезнени за мен. За чест на К.Русков трябва да спомена, че наскоро при среща помежду ни той ми каза: „Ей Кольо, спомняш ли си как те съдихме едно време? Ама че глупащина беше!” Неговата чест се състои в това, че той не се отдели като обикновен секретар-протоколчик, а пое някаква своя вина и отвращение от това, в което не по своя воля е бил принуден да участва. Нищо, а другите ме заобикалят, някои вече си заминаха, други са все още „прави”, но да не мислите, че някой ще тръгне да се извинява? Казал го е поетът: „Аз знам, аз вярвам, че си права, когато съгрешиш дори!”
            Между другото, читателят може да обърне внимание на една подробност колко нервно и неуверено се е чувствало ръководството на флота като се погледнат грифовете за секретност на трите публикувани документа: Докладът до Министъра на отбраната за състоянието на бойния дивизион подводни лодки и Протоколът на Военния съвет на ВМС за критикуването на командира му на дивизион са Секретни, а Протоколът за разпъването на моя милост е удостоен със званието Строго секретно! Гледай каква важност и каква тайна се е криела от разузнаването на врага! Сърцето и душата ми се преизпълват с гордост от това каква важна клечка и ценност съм бил за вражеските попълзновения!
           Няма да преразказвам всички изказвания и хода на Военния съвет (те могат да се видят в съпътстващия протокол), но все пак има няколко неща, които заслужават внимание.
           - Най-напред, представянето на обвиненията от главния партайгеносе на флота Вълчо Желев, събрани по доносите на партийните органи и специални служби. Срещам го сега из квартала, ходи замислен за своите неволи и понякога се оплаква на свои близки, че никой не го поздравява и хората се извръщат при среща. Как да те поздравяват, бе Желев, и за какво? Ами че само аз имам двама съученика, които работеха по него време като политически офицери и които след 10-минутен разговор по телефона с теб се озоваха в болницата със сърдечни и нервни сривове и с последствия за цял живот!
       Но ето я и есенцията на всичко в обвинителния му протокол: “Високата му професионална подготовка, старанието в службата, отличният успех в училището и академията, всичко това ни е добре известно, но то не е достатъчно за един офицер-комунист. Основното при нас е офицерът да бъде безпределно предан на Партията, да дава пример и като политически деец.”
            По-простичко казано, по войнишки: да не гледа в чинията на по-старшия, или както го каза оня с последната буква от азбуката – командващият Васил Янакиев, но не е протоколирано: да не си пъха гагата там, където не му е работа.
            Между многото недобросъвестни неточности при изброяването на прегрешенията ми имаше едно характерно: при събирането на пари за паметника-чиния на Бузлуджа през 1974 г. точните думи, които изстрелях, без ни най-малко смущение, бяха: „който иска да си строи паметник, сам да си събира парите”. Но имаше много важна причина за това – в отговор на призива на ЦК на БКП за доброволно събиране на средства от българския народ партийния комитет на дивизиона взел решение да се удържат от заплатите на офицерите по 5 лева, на старшините по 3 лева и от матросите по 50 стотинки. На моите възмутени думи, че това не е доброволно и е против решението на ЦК, ЗКПЧ-то Несторов ми отговори много да не умувам, а да изпълнявам решението на партийния комитет. И, естествено, получи това, което доказва, че не съм „безпределно предан на Партията”. Като добавим към тези прегрешения и други "записки по моите говорения": - да се прекрати даването на народни пенсии на активните борци против фашизма и капитализма; - да се премахнат привилегиите на тези категории граждани; - да не се приемат с преинущество във военните училища и в другите ВУЗ-ове деца на активни борци и т..н..... И стана тя, каквато стана!
            - Много съкратено е дадена моята „пледоария”. Наивно считайки, че бих могъл да се защитя, аз започнах едно изложение на моите виждания за състоянието на живота, партийните и социални неудачи и за необходимостта от промяна в нашето отношение, за разбиране на настроенията на хората долу, по новите изисквания и стила на ръководство, за което открито говореше даже „бай Тошо”. И таман стигнах до това, че в Москва първият секретар на Московския комитет на КПСС Борис Николаевич Елцин ходи пеша сред хората и с градския транспорт, когато .......... чух думите „говори, говори, ние накрая ще ти благодарим за изнесената лекция!” Студена пот изби по гърба ми, шум в главата, но и пределната ясност, че всичко отдавна е решено и с никакви думи не мога да го променя. От мен искат само разкаяние, извинения и търкаляне в прахта. Точно тогава усетих как са се чувствали онези нещастници през 37-38 година пред Сталинските, а през 40-те години и пред Димитровските съдилища. Докато гледах зачервеното му от злоба лице, характерните стиснати юмруци и думите „на кого посягаш ти, бе, на Партията?” на несменяемия депутат и член на ЦК, най-млад партизанин и най-лаком паразит, минал през флотското командване, през ума ми мина „добре, че сега не е 1948 година. Ще ми теглят куршума, без да им мигне окото.”
            - В изказванията на „адмиралитета” имаше такъв разнобой, сякаш говореха за различни хора. Това не е отразено в протокола, но в търсенето на обидни епитети вземащите думата не забелязваха очевидните противоречия един с друг. Докато един ме наричаше идеалист, веднага след него бях обвиняван в груб технократизъм, след това идваше редът на романтизма ми, по-нататък на прагматизма, и така нататък. Освен това, щом си критичен към слабостите, значи не си самокритичен. А какво да говорим за нестандартното мислене: „партията винаги е подкрепяла творческото мислене, но ако това мислене е насочено против устоите и принципите на партията, тя никому не прощава.” Забелязах, че за лична честност изобщо отбягваха да говорят.
              Еднаквото беше, че всички са възмутени и искат (по-точно жадуват и се надпреварват кой по-остри приказки да избълва и да се покаже по-верен) най-строго наказание.
              - Интересна, но стандартна беше ролята на съветския съветник към нашия флот адмирал Савелиев! И той заклеймяваше! Чудя се защо ли сега на заседанията на Военните съвети на въоръжените сили не присъстват адмирали и генерали от НАТО и САЩ! Ех, каква критика биха могли да ни изпращят!
              - Решението ми по-нататък да мълча беше вбесяващо за партийната клика. Така им се искаше да коленича, да хленча, да се извинявам. Ах, какви заслуги щяха да си припишат някои! Колко са неадекватни показа и решението есента да ме интернират като преподавател в Морското училище. Това само ми доказа, че начело стоят глупаци и безкрайно отдалечени от живота догматици: то беше като да изпратиш в нефтена рафинерия човек с факла в ръцете. Ами нали там основната ми работа ще бъде да говоря на бъдещите млади офицери, бе червени олигофрени?
              - Неадекватността и откъснатостта от реалността блика от всеки ред на „Протоколите”, но мен като личност ме засяга и нещо по-конкретно: другарите се убеждават един друг, че аз съм кариерист и ще направя всичко да съм станел адмирал. Да, ама не! Моята същност и вътрешни разбирания не са такива и това го доказват последвалите събития, когато подобни предложения съм ги отхвърлял в техния зародиш. В началото на 90-те години във връзка със смяната на системата на мен ми се предложи на няколко пъти: да ме правят началник на Морското училище, да ме правят Началник щаб (а после Командващ) на флота, да ме правят съветник на президента, да ме правят началник на някакъв отдел в министерството в София. Всичко това е свързано с получаване на адмиралско звание и привилегии. На всичко това аз съм давал незабавен отговор "Не". Нещо повече, кариеристите и стремящите се към "адмиралския жезъл" винаги са били послушни, изпълнителни и най-вече - верни на Партията (някои чак и до днешен ден)!
          Загрижените за моето здраве партийни лекари „...той сега е един болен човек, трябва да му помогнем” организираха още лечебни мероприятия. След двадесетина дни се състоя и флотска партийна комисия, пак в състав адмирали и други партийни началници, които ме изслушаха малко по-внимателно, но и техният вердикт, естествено беше: Виновен! И ми се обявява партийно наказание „Порицание” – все пак звучеше много сериозно. После пак на събеседване при Големия, дано се разкая и разридая. Ама и аз съм една антипартийна гад! За тия, които са по-малки, трябва да спомена, че тази дума беше едно от най-често използваните определения за лош човек през 40-те и 50-те години на миналия век. Че даже и за поздравление се използваше „Здрасти, гад!”.
            Заедно с това се наложи да успокоявам много от своите колеги и подчинени офицери и старшини, които искаха да се организират и да пишат някъде нагоре в моя защита: „Нищо не предприемайте, нищо не може да се измени. Само ще ви направят живота черен, а и тях им трябват още изкупителни жертви.”
           Както се вижда от другия протокол, и с другаря Антон Янкулов е имало партийни приключения, само че той се е покаял и на 13-ия конгрес на любимата Партия го изпратиха. Но защо така с началниците на щабове не му вървеше на човечеца? Верен партиен другар, а пък с Йосифов брашно не мелеха, с Йорданов тя стана една...., после Илия Димчев напусна дивизиона с думите, че повече не може да го търпи, а пък какво да говорим за някои командири на подводници като Косьо Атанасов, който го псуваше открито и високо без задръжка!
           Грифът за строгата секретност на онзи протокол и скритата голяма тайна с него издават най-обикновено комунистическо шубе и характерна подлост, което се доказва и с формулировката в личното ми партийно дело. Ей хора, и такива дела се водеха и служби Партиен билет съществуваха. За наивниците, които папагалстват колко било хубаво по Тошово време ще уточня: много пъти съм ходил в отдел Кадри на щаба на флота да ми дадат формулировката на наказанието – за какво точно? Категорично ми отказваха и до ден днешен не знам, а когато след 3 години отмениха наказанието от немай къде – отново нищо написано, само едни думи - абе за нарушение на партийната етика! После май всичко е изгорено. Добре горят нашите архиви, затова и редовно канят да разказва своите подвизи големия герой Атанас Семерджиев, който през 1990 година заповяда изгарянето на 150 хиляди архивни папки на Държавна сигурност. А колко изгоряха по места? Моят брат даваше дежурства в Окръжно управление на МВР – Варна, отдел Криминален, и ми разказваше през жегата на месец юли 1990 година „Ела, братле, да видиш как фучи коминът на МВР-то при 35 градуса температура!”
          Фучи-и-и, фучи животът ни!

Съюз на подводничарите в Република България

Остави коментар