Един за всички...

Съюз на подводничарите в Република България

 

Адрес:
гр.Варна, ул”Селиолу” 14Б,
ет.1, ап.2
Пощенски код: 9002
Тел.: 052/980734
GSM: 0886 010 888
E-mail:

   
 
Днес е г.

КАК ЩЕ ГИ СТИГНЕМ...
Автор: | Прегледана: 2684 | Публикувана на: 10:29, ВТОРНИК 19 ОКТОМВРИ 2010
 
КАК  ЩЕ  ГИ  СТИГНЕМ...
(или три урока по демокрация от Новия свят)


    Най-после! Кацнахме в Хюстън, след дълга „Одисея” от София, та през Мюнхен и Ню Йорк! Има  няма двадесет и три часа на път! Предчувствах удоволствието от изпушването на една цигара...
    Летяхме двама – капитан втори ранг Минко Кавалджиев, от Оперативно управление на Генералния щаб и моя милост – „дребен” заместник началник на отдел „Оперативен” в Главния щаб на ВМС. По едно време думата „главен” беше много модерна – даже юристконсулта на щаба беше „главен”, макар и без подчинени! Отивахме на поредната „зарибявка” – учение по програмата „Партньорство за мир”, касаещо защитата на корабоплаването в опасни райони. Годината бе 1996-а, месецът – май, а аз бях проводен там само защото вече се справях с английския – тогава бяхме малко!
По тоталитарен навик тръгнахме с униформи – после разбрах, защо всички ни гледаха като полезни изкопаеми и ни мислеха за руснаци! Пътуването не предвиждаше почивка – така де – на война, като на война! В Мюнхен Минко взе, че си призна пред представителката на „Юнайтед еърлайнз”, че носи в багажа си малка ютийка. Мале-е-е! Като се започна: „Вие познавате ли инструкцията за експлоатация на тази ютия?”; „Използвали ли сте я вече?”; „А знаете ли, че в Съединените щати не можете да я използвате без адаптор? (там електроуредите работят на сто двадесет и седем волта). Отиде половин час! А, бе, аланкоолу, кой те дърпа за езика да казваш, че имаш ютийка?
Урок номер едно -  признаеш ли си, ще отговаряш -  процедура!

*      *      *

 Кацнахме в Ню Йорк, на летище „Джон Фицджералд Кенеди”, и понеже имаше около три часа до полета за Хюстън, потърсихме място за пушене. Казаха ни: „По този „ръкав”, на около десет минути път има салон за пушачи”. Тръгнахме. Десет минути, ама ако използваш бягащите пътечки – иначе, двадесет! Как да е, стигнахме. Салонът бе преграден с прозрачни, пластмасови панели. Вътре – само столове и пепелници – няма маси, нищо! Отсреща – бар, но ако си вземеш бира, нямаш право да я внесеш в салона за пушачи! Ега ти геноцида! Язък ни за ходенето – издърпахме по две цигари и хукнахме обратно – няма време!
В Хюстън ни посрещнаха, изведоха ни и ни настаниха в един микробус. Попитах офицера за свръзка на колко километра сме от хотела.
-  На половин час, сър! – после щях да разбера,     че те мерят пътя във време, а не в километри.
Седнах на задната седалка на микробуса. Минко седна до мен. Бяхме готови, а не тръгвахме. Защо ли?
-    Чакаме ли някого? -  попитах небрежно.
-    Чакам да си закопчеете коланите, сър! – отговори шофьорът, като добър
войник.
-    Ние в България, - реших да поясня – нямаме навик на задната седалка да
слагаме колани!
-    У вас може да е въпрос на навик, сър, но у нас е закон, така, че докато не си
закопчеете коланите – не тръгвам!
    Урок номер две – законът е над навика!

*      *      *

    През 2000-та водих една официална делегация в Норфолк, Вирджиния, с цел да се запознаем как американския флот се снабдява от външни снабдители. В деня предвиден за екскурзия тръгнахме за Вашингтон по магистралата, следваща Атлантическото крайбрежие на САЩ от Маями до Канада. Офицерът ни за свръзка беше порториканец, на име Джордж. Беше ни предупредил, ако звъним в дома му, да търсим Хорхе – очевидно жена му бе отявлен патриот! Той сам си караше микробуса, без пътен лист и без лимити.
    Та, „шпарим” ние по магистралата, точно с петдесет и шест мили в час – лимитът е шестдесет! Вървим в колони по шест – толкова са им лентите, слаба работа! Най-лявата е аварийна, за разлика от нашите правила. Защо – не знам. Пред нас има кола, ние имаме аванс в скорост и аз предлагам на Хорхе да изпревари.
-    Как да го изпреваря, сър? – пита Хорхе.
-    Ами той кара с петдесет и шест, изпревари го с шейсет!
-    А откъде да мина?
-    Ами от там! – и му соча аврийната лента вляво.
-    Невъзможно, сър! Ако го изпреваря, използвайки аварийната лента, след три,
най-много пет километра трябва да се „разделя” с петстотин долара! Тук трафика се наблюдава непрекъснато, дори и от самолети, подобни на  „Ауакс”!
-    Е, хайде де, нали сме военни, колеги на полицаите! – демек, не на мен тия
номера!
-    Сър, тук,  дори да сте сенатор, при всяко влизане в аварийната лента ще Ви
вземат по петстотин долара! Ако имате излишни пари – тръгвам!
    Урок номер три – пред закона всички са равни!


<< Назад

Остави коментар

Име
Е - поща
Уеб сайт
Оставащи символи: 255
начало · устав · новини · карта на сайта · контакти