Не бързай да подскачаш от възмущение, бате Станко
и вие, братя подводничари! Нямаме намерение да си приписваме чужда слава, още
повече, че подводницата, на която „плавахме”, скоропостижно потъна.
Годината е 198... Аз и още двама колеги, капитан трети ранг Марин
Кавалджиев от бригадата в Созопол и капитан-лейтенант Бисер Бонев от
вмб-Бургас, сме салаги-първокурсници в академия „Ленин” в Москва. Заедно с нас
във военноморския („Пети”) факултет се учат и двама германци от ГДР-то. Единият
от тях, Бернд Тауфман, е бивш командир на торпеден катер на въздушна
възглавница, а другият – Ралф Шмид, е офицер от граничните войски (под шапката
на страховитото ЩАЗИ).
Почти целият първи курс е посветен на тактиката на използване на
подводните сили на флота, с два тежки изпита и с един още по тежък водещ
преподавател, Гринго (капитан първи ранг Гринкевич, с две околосветски плавания
зад гърба си и с правоуправление за шест проекта подводни лодки, три от
които „атомни” – бел. авт.). За Гринго
сме предупредени от старшия курс – тъмен субект, родом нейде от Приазовската
степ, но със златно сърце, макар и със страховит вид, с продран глас на заклет
пушач, сигурно и от още нещо.
Германците нямат в националния си флот подводни сили и преглъщат
подводничарската наука без капка интерес. Поради тази причина някой умен човек
от учебния отдел им е спестил многобройните упражнения на тренажор. На нас
обаче те не са опростени и тука най-редовно си навличаме гнева на Гринго.
Гринкевич има на главата си, освен нас и група слушатели от Полша, те
се появяват дефазирани във времето спрямо нашия курс – в годината, в която се
приемат българи, няма поляци и обратно. През 1986 г. поляците бяха взели под
аренда една подводна лодка проект 877Э „Варшавянка” и сега я усвояваха. Поради това Гринго е
подготвил всички разчети за този подводен кораб, а ние още си кътаме проекта
633 и така му създаваме голямо главоболие. Подхвърляме му под сурдинка, че
сигурно като се приберем у дома, там вече ще има само от полския проект, няма
да се излагаме със старите корита я, и той се направи на повярвал. Обяви ни, че
в наш интерес е да изучаваме изпреварващо оръжието и тактиката за използването
му, и работата му се нареди.
Нареди се, но в кабинета „Атака” продължава да стои старият тренажор,
бойната информационно-управляваща система на който е базирана на вехтичкия
комплекс „Ленинград” (нашите подводничари го знаят барабар с бурмите),
единственият останал по цялото земно кълбо. И само нас чака, защото нийде няма
други желаещи да го ползват. Заедно с него си „върви” и съответният щат:
завеждащ материалната част мичман-лаборант, мичман-хидроакустик, главен
старшина-електрик и т.н. Плюс Гринго, децата на който и те хляб ядат от тази
стара барака.
Следвайки строго методиката, преди всяко упражнение нашият даскал ни
препитва по материала, за да реши дали да ни допусне до тренажора. Като се има
предвид какви сме печени подводничари, това си е цяло мъчение, но Гринго е
непреклонен.
Като необходимо лирично отклонение, трябва да драсна няколко щриха
върху нашия колективен портрет „булгаристан ширкет”. Сигурно е достатъчен и
само един щрих – бащата на Бисер, бай Сава, е ненадминат майстор на тревненска
сливовица, ненадминат! При това произвежда по много и не му се свиди да праща,
и ние, барабар с разните му чуждоземци от компанията, проявяваме склонност да
зарежем всичко, само и само да уважим труда му
Случи се, че трябваше да защитаваме подводничарската си чест в тежък за
цялото прогресивно човечество момент, на следващата сутрин след като по някакъв
повод бяхме нанесли тежки загуби на запаса от сливова ракия на Биската.
Някъде към шест часа германците, с надебелели от изядените мариновани
краставички езици, отидоха да нанкат при своите Елзички, смелият чешки летец
Йозев се приземи в безсъзнание на леглото, проснат там от (не)вярната си
съпруга Владка, а ние се застъргахме с бръсначи пред огледалото и запихме кафе
след кафе, защото точно в 08.30 трябва да бъдем построени в боен ред пред
амбразурата на врага.
Дори Гринго, мъж
видял и патил, се попритесни от отровно-киселата воня, която лъхаше от бойния
ни строй. Но службата си е служба и той започна да ни разхожда с въпроси по
учебния материал.
След кратък, но безполезен разпит все пак реши да ни пробва, дали ще
можем да се ориентираме в обстановката. Назначи ни на длъжности (Бисер беше
„старши помощник”), пусна ни за цел някъде покрай Кавказко среден танкер,
плаващ без охранение, лаборантът
започна да ни подава информация
за него, ние се заусуквахме като смоци в
локва, а Гринкевич, вече изрядно възмутен от нашата
некадърност, излезе навън да попуши половин-един час. Когато се върна и
засветна екрана в залата за разбор – оказа се, че изстреляното от нас торпедо е
поразило целта точно в мидела! Питайте ме сега как точно, но фактът си е факт,
отлична стрелба. Гринго си го изкара на мичмана (подсказвал ни е, как иначе са
се оправили тези...) и срочно организира нашето преследване от противниковите
сили. То не бяха буйове и бариери, вертолети, корабни поискови и ударни групи –
но точно в разгара на голямото бягане нашият „старпом” безметежно заспа.
Гринго направо побесня. Набързо ни обяви, че двамата с Марин сме „извън
строя” и предаде на Биската цялото командване. Ходовете заваляха като градушка,
но нашият новоизпечен командир не е вчерашен и току така не се трогва.
Демонстрира хладнокръвие, като на всеки нов ход отговаря със сънена усмивка и
гробовно мълчание.
– Не стой така, командвай!..., подготви си оръжието!..., виж бе, на
какъв курс си легнал? Недей да се предаваш, уточни ЕДЦ-то, виж какво имаш още в
комплекта за поставяне на лъжлива цел, дали няма да можеш да избягаш от техния
обхват! Направи нещо!!!
Като се изчерпа енергията му да беснее, започна да шушне на ухото на
мичмана новите вводни, а той да ги докладва на глас.
–
Командир, курсови ъгъл..., чувам
шум от винт на торпедо!
–
Командир, взрив от торпедо на
кърмата!
–
Командир, доклад от пети отсек,
кърмата се е откъснала!
Сега вече Гринго беше доволен, най-после ни е насадил където ни е
мястото и с примирен тон заразпитва Биската.
– Знаете ли какви са дълбочините в района?
– Тъй вярно, – отзова се за първи път „старпомът” – някъде към 2200
метра.
–
И сега какво правите?
–
Тонем!
–
Та това е тя, историята на нашето
подводничарство. Започна и завърши в един ден, но поне потънахме на голяма
дълбочина, една от най-големите в Черно море.
P.S.
Бай
Сава, макар в недобро здраве, доскоро
продължаваше да отбира сливите плод по плод, само най-узрелите, без да имат
гнило петънце. Да спи зло под камък и
дано все така да я кара, защото море мно-о-ого, а горивото е кът, особено к
