Съюз на подводничарите в Република България

За първи път възможността българският военен флот да бъди въоръжен с подводници е обсъждана официално в Народното събрание на 16 декември 1904 г., когато страната ни е управлявана от кабинет с премиер генерал Рачо Петров и с военен министър генерал Михаил Савов. Десет години по-късно, на 30 октомври 1914 г. щабът на флота приема проект за морската ни отбрана, в който се предвижда д оставката на две подводници с водоизместване по 240 тона на обща стойност 2 600 000 лв. Комисията, подготвила проекта, е в състав: подполковник инж. Кирков (началник на флота), капитан-лейтенант Серафимов (началник на Подвижната отбрана), капи тан-лейтенант Недев (началник на Неподвижната отбрана), капитан-лейтенант Альов (началник-щаб на флота), лейтенант Манолов (командир на миноносеца „Шумни") и лейтенант Стателов (адютант на флота). Всички те се подписват под изречението: ,,..ко мисията твърде сериозно се беше остановила на подводното плаване като оръжие на слабия против силния и като най-подходящо за началото на развитието на наша водна сила" [ III -44].

Зад тези думи се крие тезата на Рашко Серафимов, която той като лейтенант защитава през 1907 г. на страниците на сп. „Военен журнал": „Не ще минат може би много години и подводните кораби ще изместят в значителна степен надводния флот, ще сравнят по море силните със слабите и ще поставят всички приморски държани при еднакви условия" [ XIII - 28]. Над проекта от 1914 г. стои резолюцията „Одобря вам" и подписът на министъра на войната генерал-лейтенант Иван Фичев. Интересен е фактът, че тъкмо на 30 ноември 1914 г. във в. „Военни известия" започва публикува­ нето на цикъл от пет статии под общото заглавие „Подводни лодки, устройството им и действието с тях", чийто автор е Серафимов [ XIV ]. На тази тема той изнася обширна лекция пред офицерите от флота още през ноември 1913 г. и очевидно публикациите във „Военни известия" са предназначени най-вече за спечелване на общественото мнение в полза на тази германски подводници. По този повод Лорей пише:"На 20 януари [1916 г.] U В-7 се насочи към Варна. От тук тя всекидневно излизаше на море за обучението на българския екипаж, тъй като правителството на тази страна изяви же­ лание да има в състава на своя флот една подводница и вече бе направило необходи­ мата поръчка в Германия.... На 7 май U В-8 участва в своята последна операция под германски флаг. ...на 25 май тя бе тържествено предадена на България. Освободилият се екипаж се върна в Германия за получаване на нова подводница" [ IX - 184]. Ентуси­ азмът у тогавашните ни управници след отблъскването на руската ескадра е бил голям - веднага са поръчани две, при това - 250-тонни подводници, но разстроената от войната промишленост на Германия не могла да реагира своевременно. Преговорите за доставките са напреднали много, за което свидетелства поверително писмо № 2635 от началник-щаба на Действащата армия полковник Иван Луков до началника на фло­ та полковник Константин Кирков: „Щабът на Действащата армия, като Ви изпраща един препис от мемоара на германското морско аташе под № 3362, предлага Ви, гос­подин полковник, да разпоредите: 1. Да се изпрати в Германия необходимият персонал за приемането на подводната лодка чрез германското морско аташе и 2. Да се командироват в Германия ученици за следване в училището за морски офицери. Въобще да се направи всичко необходимо в свръзка с тези два въпроса"[ I -106].

Очевидно заден ход е даден от германската страна и затова е взето и реше­ нието за продажбата на U В-8. В нашия флот подводницата е включена с тактически номер 18. Обяснението на Владимир Павлов [ XI - 67] е, че серията, произведена в 1ермания е от осем единици, които носят обозначенията от 1-1 до 1-8. Неосновател­ ното сливане на двете цифри е предлог тя да се възприема като № 18.

U В-8 е първата германска подводница, изпратена на Източния театър на во­ енните действия. По железниците в разглобен вид тя пристига до австрийското адриатическото прис­танище Пола на 25 март 1915 г. На 2 май, след поредица от ходови изпитания, U В-8 се отправя към Турция и след труден 16-дневен преход пристига в Измир. Първият си непри­ ятелски параход праща на дъното край о-в Лемнос на 29 май. По-късно тя е прехвър­ лена за изпълнение на бойни задачи в Черно море. Италианският изследовател Фран­ ко Чекарели в своя публикация от 1991 г. твърди: „През месеците, непосредствено предшестващи влизането на България във войната, към флота биват присъединени две малки подводници, немска постройка (140-тонни, с по две торпедни тръби от 450 мм. и няколко 47 мм. оръдия). Те обаче продължават да са под германски флаг и функци­ онират като учебни за бъдещите български екипажи" [ XVI - 246]. Български моряци наистина са практикували на U В-7 и U В-8, но според Владимир Павлов, който цитира архивни документи, съхранявани във Военноморския музей, командващият обедине­ ния германско-турски флот контраадмирал Сушон не желаел да има българи на него­ вите подводници [ XI - 67, 68].

„Подводник 18" (така се води в списъците на флота) принадлежи към класа на най-малките германски подводници със 128 т. надводно и 142 т. подводно водоиз местване. Над вода максималната й скорост е 6 възла, а под вода - 5,3 възла. Любо­ питното е, че по време на ходовите изпитания у нас, проведени от комисия с предсе­ дател капитан-лейтенант Рашко Серафимов, подводницата развива 7,84 възла над во­ да, но се потопява на 9 метра за 46 сек., докато по документи би трябвало да се потопи за 22 сек. По време на изпитанията първият български офицер-подводничар Рашко Серафимов (завършил курса на Подводния офицерски клас в Русия и команд­ вал подводницата „Пескар" през 1907 г.) проверява поведението на кораба на 52 метра дълбочина и възможностите на радиотелеграфния й апарат (на 35 км. от брего­вата радиостанция „Франга"), като позивните на U В-8 („НТ") по време на това плаване са приети и от безжичната станция в Истанбул. [ V -17,18]. Сред членовете на комиси­ ята са и първият командир на кораба - лейтенант Никола Тодоров и първият механик - специалистът III клас Тодор Стоилов. Като вахтен офицер на подводницата е назначен и нейният следващ командир и бъдещ адмирал мичман I ранг Иван Вариклечков, който по-късно написва книга за подводното дело [ III - 115 стр.], [ I - 176]. Един или два пъти подводницата излиза на плаване и под командването на дубльор-командира лейтенант Георги Славянов [ VI - 139]. Вероятно той е подготвян като командир за очакваната втора подводница.

U В-8 има сравнително голям район на плаване (1650 мили) и при икономич на скорост от 5 възла има разход на гориво само 9 литра на час. Ниската й скорост обаче е причината тя да бъде използвана предимно за нуждите на бреговата охрана или да носи дозор на определена позиция. Въоръжението й се състои от два 450 мм торпедни апара­ та и четири торпеда (две в апаратите и две запасни), 47-мм оръдие (според някои източ­ ници оръдието е 37 мм) и една картечница „Максим" (обр. 1908 г.).

Вдигането на българския военноморски флаг над № 18 се извършва в тър­жествена обстановка, но около церемонията не се шуми по вестниците, за да може да се запази за известно време в тайна попълнението в нашия флот. Със заповед по флота се задължават да присъстват всички свободни от наряд офицери и механици. За участниците и височайшите гости, сред които - престолонаследникът княз Борис и брат му княз Кирил, са осигурени четири миноносеца тип „Дръзки" за превозването им до Евксиноград. Шест представителни български и немски части минават в тържес­ твен марш [ V -18]. Освен двама офицери и механик, екипажът включва и 14 „долни чинове": един кондуктор (мичман) - електротехник, четирима корабници (главни стар­ шини) - машинен, електротехник, минно-машинен (торпеден) и рулеви, двама старши подофицери (старшини I степен) - рулеви и артилерист, седем младши подофицери (старшини II степен) - двама машинисти, двама торпедисти, един рулеви, двама ради­ отелеграфисти. Редови матроси няма. Според други данни щатният екипаж е бил от трима офицери, един фелдфебел, петима подофицери и осем матроси [ VI -137]

Първите бойни задачи под български флаг са изпълнени на 4 и 5 юли 1916 г. между нос Шабла и Мангалия, след което се редуват системно дозори в западната част на Черно море - от нос Инеада до пристанището на Кюстенджа. За охрана на добруджанското крайбрежие подводницата крайцерува от 2 до 6 септември. На 7 септември обаче Балчик и Каварна са обстреляни от руските контраминоносци „Быстрыи" и „Громкий" [ VIII - 28, 29]. Става очевидно, че само с една подводница брегова охрана не може да има. Българското правителство прави постъпки и за закупуването на бази ращата в Евксиноград U В-7. За съжаление на 26 септември тя се натъква на мина в открито море и потъва с целия си екипаж. Тогава българското подводно плаване дава първата си жертва - командированият на германската подводница младши подофицер Стоян Пешев от с. Арчар, Видинско.

По време на своето крайцеруване от 8 до 11 октомври между Кюстенджа и Мангалия екипажът на подводницата извършва и първата бойна торпедна стрелби (в подводно положение) в нашата история. Позицията за атака на руски контраминоно сец е неудобна за стрелба, но лейтенант Тодоров решава да рискува. От конфаминоносеца своевременно откриват торпедото и успяват да се отклонят от него. Последва масирана бомбардировка срещу №18, при това само на 14 метра дълбочина, но под водничарите ни оцеляват и записват своето бойно кръщение. Най-разпространената версия за неуспеха на атаката е тази, че: „...в същия момент, когато се даде торпедни ят изстрел, предпазителите на морегледа [перископа - А.П.] прегоряха, самият мореглед остана да стърчи над водата и това стана причина да се издаде присъствието на подводника. Едва сега противникът забеляза насочения му удар и успя да се откло ни"[Х II -109].

Засега най-подробно описание на бойната дейност на подводник N 18 под български флаг е направено от Вълкан Вълканов [ VI ] , според когото от септември 1916 до септември 1917 г. екипажът е извършил седем бойни похода в северна посока, в това число и в румънски води, и два в южна посока - пред Бургас и Созопол, във връзка с очаквани руски нападения. Първите български подводничари щурмуват мин­ни полета, извършват разузнаване под носа на противника край Кюстенджа, преслед­ ват неприятелски кораби от различни класове. Цитираният автор твърди, че последни­ ят за 1916 г. поход, този на 13 декември към Балчик, осуетява поредната бомбарди­ ровка от руски кораби на този наш град [ VI -142].

На 5 май 1917 г. Министерският съвет одобрява проект за закупуване на нови бойни средства за флота, в който се предвижда поръчката на 4 до 6 подводници в Германия [ IV - 268]. В бюджета за 1918 г. са предвидени разходите за 4 подводници. Началникът на флота генерал-майор Константин Кирков обаче с огорчение констати­ ра, че „както във Варна, така и в Берлин се правят постъпки, за да може да ни се вмъкне в ръцете един стар и негоден подводник" [ XI - 74]. Развитието на събитията обаче не позволява да се осъществи дори и тази неизгодна доставка. Стремежът на командването на флота, Министерството на войната и българското правителство да бъде усилен флота със съвременни бойни средства като подводниците е крачка нап­ ред в разбирането на неговата основна роля при отбраната на крайбрежието. Незави­ симо, че Васил Радославов остава в историята като един от основните виновници за националната катастрофа, позитивното му отношение към флота заслужава отбеляз­ ване. За жалост то не е последвано от тези, които застават по-късно зад държавното кормило. Според официалния германски военноморски справочник „ WEYERS TASCHENBUCH DER KRIEGSFLOTTEN " за 1916 г. в света тогава има само 12 държави, които притежават подводници. България е сред тях, наред с Великобритания, Франци я, Русия, САЩ, Италия, Германия, Япония, Русия, Гърция, Турция и Румъния.

Съдбата на подводница № 18 е по-тъжна и от тази на целия ни флот след Ньойския договор. Съглашенците я отвеждат в Истанбул, откъдето тя повече не се зав ръща в България. Последните сведения на очевидци за нея са от 1921 г., когато са я видяли захвърлена и разграбена на северния бряг на залива Златният рог.

Още трима български подводничари загиват по време на Първата световна пийна. През март 1918 г. в Ирландско море намира своята гибел мичман II ранг Михаил Михов - стражеви (вахтен) офицер на германската подводница U-89. Това е второ to и последно плаване по време на обучението му в Германия. Месец по-късно при с ьщите обстоятелства не се завръща и стражевият офицер на U -104 мичман II ранг Димитър Светогорски [ XV - 129-134]. Още през ноември 1915 г. при поставяне на минно заграждение от подводницата „Акула" в Балтийско море загива Стефан Калчев флагмански минен офицер, емигрирал от България през 1910 г. Лейтенант Стефан Калчев е конструктор на нов тип плаваща мина, намерила практическо приложение в руския флот.

Използвани и цитирани източници

1 . Българска военна история, т.З, Подбрани източници и документи, С, ВИ,1986.

II. Вариклечков, Ив. Съвременното състояние на подводното дело, С, 1930, поредица „Военна библиотека" №63.

V . Военноморски сили на Република България, В., 1996, издание на отделе­ нието за информация и връзки с обществеността на ВМС.

VI . Вълканов, В. Първата българска подводница, Военноисторически сбор­ ник, г. LXVIII , кн. 3, май-юни 1999, с. 130 – 145.

VII . Жейнов, Ив. Няколко думи за първата българска подводница, Морски преглед, инф. бюл. на кръжок „Морска история и подводна археология" при Велико­ търновския университет, бр.2, 10 дек. 1984 г.

VIII. Канавров, Д. Военноморски действия по черноморското крайбрежие на Южна Добруджа през Първата световна Война, Балчик, 1996.

1Х. Лорей, Г. Операции германо-турецких морских сил в 1914 - 1918 г., М. Воениздат, 1934 г.

X . Материали по честването на 100 години от създаването на органите по въоръжението ВъВ ВМФ (28 юни 1984 г.), В, под. 44540-14, инв.№57А.

XI. Павлов, Вл. Българският военноморски флот в Първата световна война, Военноисторически сборник, 1971, кн.2, с.54-78.

Х II . Пеев, П. Подводник №18, В: Разкази, посветени на хероите - моряци от флота на Негово Величество, С, библ. Прослава, 1939, с.108- 120.

XV . Юбилеен сборник за 50-годишната дейност на Морското училище 1881 - 1931, Неофициален отдел, В., 1931 г., издание на Морската учебна част.

XVI. C есса r е lli, Fr . LA STORIA E LO SVILUPPO DELLA MARINA BULGARA TRA IL 1989 E IL 1941, BOLLETINO D’ARCHVIO dell; ufficio dtorico della Marina militare, Anno V, guigno 1991

 Капитан II ранг Атанас Панайотов