Един за всички...

Съюз на подводничарите в Република България

 

Адрес:
гр.Варна, ул”Селиолу” 14Б,
ет.1, ап.2
Пощенски код: 9002
Тел.: 052/980734
GSM: 0886 010 888
E-mail:

   
 
Днес е г.

ДВА РАЗА ПО ПЯТНАДЦАТЬ
Автор: | Прегледана: 705 | Публикувана на: 11:07, THURSDAY 14 JULY 2016 | Създай отметка   Домашна страниза
 

ДВА РАЗА ПО ПЯТНАДЦАТЬ

 ЩИТ-82 – голямо стратегическо учение на Варшавския договор на Черно море, което се проведе около нашето крайбрежие и в него взеха участие огромно количество кораби, авиация и сухопътни части. Обаче моята цел не е да разказвам за подготовката и мащабността на учението, за неговото провеждане в два етапа – генерална репетиция и фактическо провеждане, за участието на сериозни сили от Черноморския флот на СССР, включително самолетоносача „Киев”, десантни катери на въздушна възглавница, полкове изтребително-бомбардировъчна и противолодъчна авиация и многото епизоди на учението, заключителният от които беше стоварването на морски десант в района на Созопол.

Заедно с моята „Победа” пр. 633 („Слава” беше в ремонт) участие взеха и 3 подводни лодки пр. 613  от 153 бригада в Севастопол. Прекъсването, последвало генералната репетиция, беше посветено на анализ на действията на силите, провеждане на разбори и даване на указания, отнасящи се най-вече до осигуряване на безопасността на участващите сили. На репетицията един от катерите на въздушна възглавница беше аварирал край Шабла и бях свидетел как командващият на Черноморския флот адмирал Ховрин просто умоляваше командирите да внимават, за да не се допусне авария или човешки жертви. Това прекъсване даде най-сетне възможност екипажите да се срещнат на брега, да обменят опит и някоя и друга чашка ракия и водка.

Вечерта се събрахме четиримата командири на подводни лодки в моята брегова канцелария, като на масата всичко беше подготвено както е положено за такива случаи. С командира на едната подводна лодка Владимир Прокофьевич Жучков се познавах от преди, а с другите двама командири Владимир Васильевич Ермолов и Борис Иванович Костин се виждахме за пръв път. Оказа се, че Ермолов е преведен от Северния флот, а Костин от Тихоокеанския. Веднага правеше вшечатление, че за разлика от останалите трима командири, които бяхме на възраст около 38-40 години, Борис Иванович беше над 50-те, вече посивял подводен морски вълк, който, както набързо ми обясниха, след 25 години в Далечния изток е бил „награден” да доизслужи останалите му 2-3 години в курортния Черноморски флот (1).

И така, вечерта бързо прие нормалния си ход на дружеско общуване, като след първите 2-3 задължителни тоста и опознаване неусетно, както беше прието в нашите среди, се премина към служебните теми: кой как маневрирал, какво е състоянието на екипажите, материалната част и полека-лека се премина към темата за бойните служби. Аз едва успях да вмъкна, че съм бил на 5-6 бойни служби по 20-30 дни пред Босфора, когато Жучков и Ермолов с гордост и малко снизходително заобясняваха как са прекосявали Атлантика и провеждали подводни походи по 2-3 месеца в Средиземно море.

В разгара на техните обяснения, които бяха крайно интересни за мен, Борис Иванович беше задрямал и не вземаше участие в разгорещената беседа. Изведнъж обаче, той се разсъни, надигна се от възглавницата, на която се беше облегнал и тихичко пророни: „А знаете, ребята, что я был в Индийском океане два раза по пятнадцать месяцев?”

На това място Жучков и Ермолов се ококориха и в един глас възкликнаха: „Боря, это ты был один из трех командиров, которые в семидесятые годы были награждены за самый длительный боевой поход?” Окоза се, че те са били старши лейтенанти, когато три подводни лодки пр. 641 (2) са провели невиждан дотогава по продължителност боен поход, за който командирите и екипажите са били наградени с най-високи награди.

По наша обща молба кап. 2 ранг Борис Иванович Костин ни разказа с големи подробности какво се е случило, а пък аз ще се опитам накратко да възпроизведа най-особените моменти и дейности. Предварително уточнявам, че планирането, осигуряването и провеждането на бойни походи от подводните лодки е много сложна и специфична дейност, която се организира в съответствие със специфични документи и изисквания, коренно различаващи се от изискванията и дейността на надводните кораби.

И така, в началото на 70-те години, когато САЩ закупуват намиращите се срещу входа на Персийския залив острови Диего Гарсия и започват строителство на голяма военноморска и военновъздушна база, съветското ръководство решава да противодейства или най-малкото да разузнава какво се върши в този район. Ще се опитам да разкажа накратко някои неща от първо лице от името на Борис Костин.

„С моята „железка” (така наричаха любовно пр. 641) бяхме на кратко плаване в Охотско море, когато получихме радиограма да следваме в зададена точка, където да застанем на борд на Плавмастерская (Плаваща работилница – ремонтно-снабдителен кораб за подводни лодки) ПМ № ... Беше късно вечерта, когато 3 лодки като моята застанахме на борда на ПМ. Всичко се извършваше в почти пълна тъмнина и пълно радиомълчание. С качването на борда ни посрещна адмирал от щаба на ТОФ, който ни разпореди под ръководството на старпомите да започне товарене на продукти и други необходими материални средства (време – 1 час), а ние, тримата командири заедно  шифровчиците си, го последвахме в каюткомпанията, където ни бяха дадени кратки указания: натоварени сме от Партията и правителството с важна бойна, за подробностите на която ще разберем след като се потопим и 1 час след това отворим огромните  секретни пакети, които бяха получени от нашите шифрови специалисти, заедно с цели топове морски карти. Беше изразено голямото доверие, което ни се гласува и вярата, че нашите екипажи няма да се посрамят. Тримата командири разбрахме, че ни очаква нещо много сложно и трудно, и успяхме тихичко да се договорим в случай на нужда да се свързваме на определена КВ честота, въпреки че това беше категорично забранено от науката и бойните документи. И тримата почувствахме с шестото си чувство, че обстановката е неординарна и действията ни също трябва да бъдат съответстващи на нея.

И така, около полунощ се снехме от борда на ПМ, в интерес на безопасността легнахме на разхождащи се курсове 120, 180 и 240 градуса и на различни дълбочини 60, 90 и 120 м. Отсеците бяха пълни с нахвърляните безпорядъчно каси, кашони, чували и тенекии с продукти и материали. Веднага събрах командирите на бойни части, дадох кратки обяснения и задачи, главната от които беше да се извърши пълна инвентаризация на това, какво е вкарано в лодката и да се разпредели по хладилни и провизионни помещения и на други места в отсеците. Без да чакам да мине час, отворихме с шифровчика и щурмана секретните пакети и карти. Най-лошите ни пречувствия се оказаха надхвърлени: задачата беше да прекосим Тихия океан, екватора и индонезийските проливи, половината Индийски океан и да заемем 3 района за бойни действия около някакви едва забележими острови. Трябва да се отчете, че документите бяха подготвени по всички правила на науката и наставленията: бяха определени широки коридори за движение с полоси за безопасност помежду им, контролни рубежи и рубежи за донесения, режими за движение и зареждане на акумулаторните батерии, указания използване на оръжието и средствата за хидроакустическо противодействие, по свръзките, по използването на радиотехническите средства и т.н. и т.н. Жегна ме веднага, че се предвижда на всеки 3 месеца да се извършва дозареждане с продукти, гориво и други материали – аха, значи няма да е за малко, още повече, като се има предвид, че отиването до районите ще трае около месец и връщането още толкова. Нали средната скорост на прехода с отчитане на необходимостта денем да се плава под вода в интерес на скритостта беше 5-6 възла (това не ти е атомна лодка, която може да „шпари” с 15-20 и дори 30 възла, и то неограничено време).

Дойде първата изненада: след около 2 часа старпомът, придружен от разтревожения баталер (домакин) доложиха, че на ПМ-ката не са разпределили материалите поравно за трите лодки, а са ги подавали от купчините и складовите помешения както им е удобно, в резултат на което при нас са се оказали всички кашони и кутии с черен и червен хайвер, касите с полагащото се бяло вино, месни консерви, салами и всякакви деликатеси, но нито грам хляб или поне сухар. Явно тези товари са попаднали при нашите съседи, които имат много хляб, брашно, картофи и др. Ужасно положение, което веднага предложи за решаване вечния руски въпрос: „Что делать?” Явно в подобно положение са се оказали и другите двама командири, защото още същата нощ установихме кратка връзка по радиото с решение в 22 00 часа на следващата нощ да се съберем при средната лодка и да решаваме въпроса с храненето, който от обикновен битов изведнъж се превърна в грамаден проблем от значение изобщо за решаване на бойната задача.

На следващата нощ, в нарушение на всички правила и принципи, се събрахме в точка по маршрута на средната подводна лодка. Застанахме на борд (слава богу, че морето беше много спокойно) и започнахме размяна на продукти като на Одеския пазар: аз на тебе кашон с консерви, ти на мен чувал с брашно или картофи и т.н. Нямаше големи пазарлъци, нито караници. Всички бяхме наясно, че всичко това е заради глупостта  и неорганизираността на тиловите ни служби и трябва да го разрешим без много шум и без сами да си създаваме неприятности. Големият проблем беше самото предаване на кашоните, чувалите и другите неща, тъй като нямахме сходни (подвижни мостчета за преминаване от лодката към брега или съседна лодка) и предаването се изпълняваше от матроси и старшини, едва задържащи се по шпигатите на полегатите ни бордове. До разсъмването успяхме да разменим главните видове необходими ни запаси, като се договорихме отново да уточним какво ни липсва и да се съберем пак след няколко дни. Благодарим на съдбата, че нямаше падане зад борда на хора и продукти, екипажите ни наистина бяха от сърцати и сръчни моряци.

Разбрахме се с другите командири да дадем кратки радиограми за изразяване на недоволството ни от това безобразие, с молба при следващите зареждания продуктите да бъдат правилно разпределяни и подавани от снабдителния кораб, което явно беше взето под внимание и повече не се повтори. Сигурно на брега е имало доста дебели наказания за някои длъжностни лица.

Започнаха скучните и безкрайни подводни вахти и движение в също така безкрайните океански простори. Една от най-важните задачи беше постепенно да подготвя  и настроя екипажа за необикновено по своята трудност и продължителност плаване.

Спестявам Ви подробностите по самото плаване, включващо носене на вахта в подводно и надводно положение и под РДП (устройство за работа на дизелите под вода – шнорхел), зареждане на четирите акумулаторни батерии на всеки 2-3 дни, изплавания под перископ през 4 часа за сеанси за свръзка, преминаване през тропиците и екватора, свързани с невероятни горещини, преминаване през проливите между Тихия и Индийския океани. Хората някак посвикнаха с равномерното темпо на плаването, докато накрая заехме заповядания ни район за действие насред абсолютно безлюдния Индийски океан. Не мога да опиша как се нижеха месеците, през които главната ни задача беше да опазим личния състав от психическо дерайлиране. Ежедневно получавахме кратки радиограми с информация за големите политически и икономически успехи на нашата велика държава и много рядко съобщения за лични събития, главно на офидерския състав. Естествено в главите на всички се въртяха различни мисли, свързани със семействата, съпругите, децата, любимите, родните места, но нито филмите, които периодично се прожектираха в 1 отсек, нито песните, които се пускаха тихо по корабната транслация, нито различните игри и викторини, които замполитът заедно с офицерите организираше, можеха да разведрят затворените в здравия корпус души.

Веднъж на 2-3 месеца ни събираха при поредната ПМ-ка за получаване на продоволствие и някои специфични запаси, като регенеративни патрони за очистване на въздуха, който дишахме, гориво, питева вода, запасни части, лекарства и други запаси.

Хрумна ми, че ние сме досущ като космонавтите с подобни трудности по храненето, ходенето по естествени нужди, регенерирането на въздуха, откъснатостта от близките и т.н. Само че за разлика от нас космонавтите имаха предимството да са в непрекъсната радио- и видеовръзка със своите близки, получаваха най-подробна информация за всичко случващо се на Земята, докато ние сякаш бяхме на друга планета и месец след месец трябваше да се спасяваме в най-различни извънредни ситуации. Хайде представете си за 15 месеца колко души се разболяват от най-естествени болести – настинка, грип, болки в корема и т.н. Слава богу, не се наложи докторът да извършва операции, каквито понякога на други колеги се е налагало да се правят.

Минаха 13, 14 месеца и, когато мислехме, че нас окончателно са ни забравили в океана, най-сетне се получи команда да започнем обратен преход. На прехода основната ни задача беше да подготвим отчетните материали, хидроакустическите и радио- и радиолокационните записи и анализи, данните за състоявнието на хидро- и метеообстановката по периоди, данни за състоянието на материалната част и необходимостта за попълване на запасите от материални средства, данни за състоянието на личния състав с предложения за награждаване на добре проявилите се, т.е. всички и т.н. – стотици страници текстове, карти, зарисовки, калки с маневрирането на подводната лодка и откритите съдове и т.н.

И ето ни във Владивосток, където беше организирано тържествено посрещане с печени прасенца, близки и роднини се тълпят на пирса, речи, награди, прегръдки и целувки, изобщо върхът на блаженството. (Никой нямаше и капка представа какъв шамар ни беше подготвило любимото командване.) Отпуснаха ни няколко дни за почивка, дозареждане с материали и предаване на подготвените документи за изпълнение на поставените задачи. Паралелно се съставяха графици за отпуск, готвехме се да предадем матриалната част на резервен екипаж, когато един ден ме извикаха в щаба и едва ли не шеговито ме изкомандваха: „Вие сте най-подготвения екипаж, всичко е по силите ви и затова командването ви възлага една последна малка задачка – да участвате в малко учение за 2 дни”. Колко  му е, помислих си аз, не беше трудно да убедя и екипажа си, по-скоро да го изкомандвам и хайде за кратко пак на море!

Да, ама още първия ден получих радиограма през нощта да застана на борд на ПМ № ... Обзеха ме лоши предчувствия, но веднага ги отхвърлих: „Хайде сега, няма начин!”.

Оказа се обаче, че начин има и той беше същият, който Ви описах в началото на моя разказ. На борда на ПМ-ката застанаха и другите две лодки, отново ни нахвърляха (този път подредено, а не безразборно) продукти и запаси, отново ни връчиха дебели папки  с документи и рула с карти и всичко започна отначало – като в много, ама много лош сън.

И пак 15 месеца, няма да ги разказвам отначало.

На кой луд в главата му беше дошла идеята да изпробва пределите на издръжливост на съветските моряци и кой луд беше я одобрил и заповядал, така и никога не разбрахме. Такова чудо даже и през войната не се е случвало. Kакто винаги конкретни отговорни, и да не говорим виновни, нямаше. Изкарахме си 30 месеца като диваците на Миклухо Маклай с малко прекъсване, колкото да се засили чувството за безобразност и безотговорност за човешките съдби и че никой не го беше еня какво ни е било на всеки от нас, какво се е случило с много от семействата ни, с близките ни. Не съм правил изследване, но знам, че имаше разводи, скандали и други не много приятни приключения на около 250 здрави и силни мъже. Най-главното и утешително за нас беше, че всички се завърнахме живи и здрави. Е, не съвсем, защото някои започнаха да посещават различни здравни заведения – невро-, кардио-, психо- и др. Вот так все было, ребята!” – завърши скромно разказа си Борис Иванович.

Естествено, последваха много въпроси и подробности към този разказ, но главното, което остана в мен беше изключителното уважение към тези мъже и най-напред към командира Борис Иванович Костин, който не се пъчеше с награди, с геройства (и даже не злоупотребяваше с пиенето!). Скромен и ненатрапчив подводен герой, който тихо и спокойно носеше своя командирски товар, каквито имаше много в съветския флот и които ненапразно матросите наричаха „отец командир”.

 14 август 2016 г. 

 

 

(1) – съветските моряци бяха съчинили народни наименования на флотовете си: Северный флот (СФ) – „Самый флот”, Тихоокеанский флот (ТОФ) – „Тоже флот”, Балтийский флот (БФ) – „Был флот” и Краснознаменный черноморский флот (КЧФ) - „Курортный флот”.

(2) – подводни лодки пр. 641, построени от края на 50-те до 80-те години на XX век. Водоизместване: надводно – 1952 т, подводно – 2475 т; въоръжение – 10 х 533 мм торпедни апарати и 22 торпеда; скорост – до 16 възла. Четири подводни лодки (Б-4, Б-36, Б-59 и Б-130) са били изпратени по време на Карибската криза (1962 г.) до Куба. Седем  единици от този проект са превърнати в музеи, от които 3 в Русия, 2 в САЩ, 1 в Белгия  и 1 в Австралия.

 

14 август 2016 г.
<< Назад

Остави коментар

Име
Е - поща
Уеб сайт
Оставащи символи: 255
Румен Тотев 11:29, SATURDAY 20 MAY 2017
Сигурен съм, че такова нещо могат да направят само руските (съветските) моряци. В Щатите такова нещо не би могло да се случи. Защото на техните командири не би им хрумнало да изкомандват своите хора с такава нечовешка задача; а техните моряци - и матроси
начало · устав · новини · карта на сайта · контакти