И Парижкият мирен договор (1947 г.), както и Ньойският (1919 г.), забранява на България да има подводници. Вероятно поради изострените отношения на България с Турция, Гърция и Югославия, през март 1948 г. е взето решение за тайно развитие на ударните сили (подводници и торпедни катери) в нашия флот. Предварителната подготовка на екипажите (руски език и устави) става при пълната им изолация от останалата част от флота в курорта Св. Константин. Забранена е и личната кореспонденция. На 13 април 1948 г. бъдещите катерници и подводничари поемат към Одеса на борда на съвет ския товарен кораб „Белороссия".
Група „Б" - бъдещите екипажи на подводниците, е съставена от 120 офицери, старшини и матроси. Веднага след началото на теоретическите и практическите занятия всичко българи получават съветски военни униформи и приемат съответните звания във ВМФ на СССР. Класово-партийният подход при определянето на командния състав е при чината за първи командир на дивизиона от три подводници тип „М" ("Малютка") да бъде назначен получилия званието капитан-лейтенант Венцеслав Карагюлев, завършил столарско училище и служил във флота като матрос. След завръщането за ползване на домашни отпуски от екипажите той е отстранен поради некомпетентното си ръководст во, впечатлило вероятно и съветските инструктори. За командири на подводници обаче са назначени кадрови офицери, възпитаници на Морското училище: старши лейтенант Минко Стаевски (38 випуск), старши лейтенант Рашко Лютов (38 випуск) и старши лейте нант Иван Бодев (39 випуск). По-късно са направени размествания между намиращите се в Очаков катерници и подводничарите в Одеса.
Първите плавания на българските екипажи започват в края на октомври 1948 г. На море излизат М-202 ("Рыбник Донбасса"), М-203 ("Иркутский рыбник") и М-204 (без име, построена след края на войната). Първите две със съветски екипажи са учас твали във войната. Вторият командир на дивизиона е капитан II ранг Недялко Милушев - партизанин от отряда „Васил Левски", който въпреки че няма висше морско образова ние, успява да сплоти екипажите и да изглади взаимоотношенията, изострени от Карагюл ев. През 1953 г. Милушев става командир на военноморска база Бургас. Начело на командването на дивизиона застава началник-щабът капитан-лейтенант Матей Матев (1923 -1984 г.), довършва подготовката и през 1954 г. организира пребазирането на подводниците във Варна. На 18 август с.г. М-202, М-203 и М-204 са приети официално в състава на българския флот с бордови номера 41, 42 и 43. Корабите са с по 284/351 т. /надводно-подводно/ водоизместване, дължина -50 м., широчина 4,4 м., газене 2,6 м., развиват скорост над и под вода съответно 12,5 и 6,7 възла. Въоръжени са с по четири носови торпедни апарата. Имали са и артилерия, която по-късно е снета от въоръжение.
Подводниците клас „М" от съветската XV серия служат до към 1956 г., след което № 41 и 42 са върнати в Севастопол и по-късно нарязани за старо желязо. Същото (според спомени на ветерани) става и с № 43 у нас. Напразни са усилията на група подюдничари да я запазят като експонат във Военноморския музей. Смехотворно звучат днес думите на тогавашния началник-щаб на флота капитан I ранг Николай Бояджиев, че въпреки извеждането от строя подводницата си оставала секретна и че това било световна практика . Ако обаче си припомним, че това става в годината на прословутия Априлски пленум и че продължава преследването на „врага с партиен билет", всичко става по-лесно за обяснение. Все пак, от „Малютките" е останал един перископ - днес експонат във Военноморския музей и един торпеден апарат, използван като учебно по собие в морското училище.
Учебно-бойната подготовка с подводниците тип „М" в нашия флот е сравни телно слабо разработена тема от военноморските ни историографи. А при идването на този тип кораби в България те изпълняват разнообразни задачи. С тяхна помощ е поста вено началото на практическата противоподводна подготовка на специализираните ко раби, използвани са и за специфични задачи като учебно стоварване на диверсионни групи в тила на „противника". В спомените на ветерани подводничари се описват 20-45 дневни походи по време на „съветския" период, което е впечатляваща цифра и днес, а от друга страна - доказателство за високия професионализъм на първите ни подводничари след 1944 г.
Следващите подводници - 2 бр. от проекта 613 са със значително по-големи възможности както в техническо, така и в тактическо отношение. Първи техни команди ри са капитан-лейтенант Иван Фиданчев (бъдещ контраадмирал) и капитан-лейтенант Тодор Георгиев. През 1972 г. подводниците са заменени с две по-съвременни от проекта 633. За кратък период от време в началото на 80-те години в българските ВМС за първи път в строя има четири подводници (проект 633). Тогава дозорите пред Босфора се утвърждават като сериозна проверка за професионализма на това поколение подводничари. Тази част от биографията на дивизиона подводници също чака своя изследовател в близко бъдеще. Тъй като разсекретяването на документацията може да стане и след десетилетия, добре би било да се потърсят участниците в тези изключително напрегнати и отговорни бойни задачи, за да напишат своите спомени. Подобна документална публи цистика и мемоаристика може да заеме достоен дял в сборника по случай 50-годишни ната от възстановяването на подводното корабоплаване у нас.
През 1988 г. в Дом „Народен флот" бе отбелязана 40-годишнината от възстановяването на подводното корабоплаване у нас. Не бе премълчан фактът, че първата българска подводница е в състава на бойния ни флот още по време на Първата световна война. Разработването на темата за началото на подводното корабоплаване у нас обаче започна да се осъществява много по-разширено и задълбочено едва след 1989 години. Българската военноморска теоретична мисъл също е в дълг към дивизиона подводници. По ред причини основните дисертационни трудове и теоретико-приложните разработки бяха насочени към онази област от военноморското изкуство, която разглежда борбата срещу подводниците, а не използването им в отбраната на морския ни бряг.
Началото на демократичните промени у нас ликвидира половината от дивизи она и сега отново разполагаме с две подводници. На 5 септември 1990 година работата по унищожаването на жизненоважните части от подводница № 82 бе наблюдавана от участниците в Международния семинар по мерките за укрепване на доверието в морска та среда, който се проведе под патронажа на ООН. Присъстващите експерти останаха доволни от видяното и се убедиха, че не става дума за пропагандно поднасяне на факти, а за действителен израз на добра воля от страна на България и готовност за по-нататъшно разоръжаване. В този смисъл станалото бе и акт с положително международно отношение.
В концепционния план-проект „Представи за бъдещето", разработен през 1992 година под ръководството на тогавашния командващ ВМС вицеадмирал Венцеслав Вел ков, подводниците са поставени на второ място (след леките надводни сили) в приоритетите за развитие на бъдещия ни боен флот. В документа се посочва, че подводниците ни трябва да бъдат „многоцелеви, дизел-електрически, за водене на разузнаване, борба с подводниците на противника и за унищожаване на големи бойни кораби и транспорти". В отделни случаи - „и за постановка на активни минни заграждения пред базите на противника и на разкритите му морски комуникации". В мирно време се предвижда чрез тях да се осъществява бойната подготовка на силите за борба с подводници. „Представи за бъдещето" констатира, че са необходими „минимум 3 единици за изпълнение на тези задачи". Прави чест на адмирал Христо Контров и на приелия от него длъжността началник на Главния щаб на ВМС през 1998 година контраадмирал Петър Петров, че защитават твърдо позицията България да не ликвидира своя малък подводен флот, въпреки осезаемия натиск както от външни, така и от вътрешни сили и експерти. Дано се сбъдне тяхната прогноза, че за подводничарите у нас след 2005 година ще настъпят не само по- добри времена, но и ще плават на ново поколение бойни кораби.
Любителите на статистиката вече знаят, че под български флаг сме имали общо 10 подводници. От 1916 г. до днес общо над 6 000 българи са минали през подводни чарската школа на мъжеството, себеотрицанието и моряшката закалка. Добре е при безконечните планове и концепции за реформиране на военния ни флот никога да не забравяме сбъдналите се пророчески думи на първия български подводничар Рашко Серафимов, казани още през 1907 г.: „Не ще изминат може би много години и подводни те кораби ще изместят в значителна степен надводния флот, изравнявайки по море сил ните със слабите". А ако погледнем в който и да е военноморски справочник, бързо ще се убедим, че „силните" също много държат да имат в своите ВМС модерни и боеспособ ни подводници.
Капитан II ранг Атанас Панайотов |
