Един за всички...

Съюз на подводничарите в Република България

 

Адрес:
гр.Варна, ул”Селиолу” 14Б,
ет.1, ап.2
Пощенски код: 9002
Тел.: 052/980734
GSM: 0886 010 888
E-mail:

   
 
Днес е г.

Възстановяване и развитие на подводното плаване у нас след Втората световна война
Автор: Капитан II ранг Атанас Панайотов | Прегледана: 6417
 

И Парижкият мирен договор (1947 г.), както и Ньойският (1919 г.), забранява на България да има подводници. Вероятно поради изострените отношения на България с Турция, Гърция и Югославия, през март 1948 г. е взето решение за тайно развитие на ударните сили (подводници и торпедни катери) в нашия флот. Предварителната подго­товка на екипажите (руски език и устави) става при пълната им изолация от останалата част от флота в курорта Св. Константин. Забранена е и личната кореспонденция. На 13 април 1948 г. бъдещите катерници и подводничари поемат към Одеса на борда на съвет­ ския товарен кораб „Белороссия".

Група „Б" - бъдещите екипажи на подводниците, е съставена от 120 офицери, старшини и матроси. Веднага след началото на теоретическите и практическите занятия всичко българи получават съветски военни униформи и приемат съответните звания във ВМФ на СССР. Класово-партийният подход при определянето на командния състав е при­ чината за първи командир на дивизиона от три подводници тип „М" ("Малютка") да бъде назначен получилия званието капитан-лейтенант Венцеслав Карагюлев, завършил столарско училище и служил във флота като матрос. След завръщането за ползване на домашни отпуски от екипажите той е отстранен поради некомпетентното си ръководст­ во, впечатлило вероятно и съветските инструктори. За командири на подводници обаче са назначени кадрови офицери, възпитаници на Морското училище: старши лейтенант Минко Стаевски (38 випуск), старши лейтенант Рашко Лютов (38 випуск) и старши лейте­ нант Иван Бодев (39 випуск). По-късно са направени размествания между намиращите се в Очаков катерници и подводничарите в Одеса.

Първите плавания на българските екипажи започват в края на октомври 1948 г. На море излизат М-202 ("Рыбник Донбасса"), М-203 ("Иркутский рыбник") и М-204 (без име, построена след края на войната). Първите две със съветски екипажи са учас­ твали във войната. Вторият командир на дивизиона е капитан II ранг Недялко Милушев - партизанин от отряда „Васил Левски", който въпреки че няма висше морско образова­ ние, успява да сплоти екипажите и да изглади взаимоотношенията, изострени от Карагюл ев. През 1953 г. Милушев става командир на военноморска база Бургас. Начело на командването на дивизиона застава началник-щабът капитан-лейтенант Матей Матев (1923 -1984 г.), довършва подготовката и през 1954 г. организира пребазирането на подводниците във Варна. На 18 август с.г. М-202, М-203 и М-204 са приети официално в състава на българския флот с бордови номера 41, 42 и 43. Корабите са с по 284/351 т. /надводно-подводно/ водоизместване, дължина -50 м., широчина 4,4 м., газене 2,6 м., развиват скорост над и под вода съответно 12,5 и 6,7 възла. Въоръжени са с по четири носови торпедни апарата. Имали са и артилерия, която по-късно е снета от въоръжение.

Подводниците клас „М" от съветската XV серия служат до към 1956 г., след което № 41 и 42 са върнати в Севастопол и по-късно нарязани за старо желязо. Същото (според спомени на ветерани) става и с № 43 у нас. Напразни са усилията на група подюдничари да я запазят като експонат във Военноморския музей. Смехотворно звучат днес думите на тогавашния началник-щаб на флота капитан I ранг Николай Бояджиев, че въпреки извеждането от строя подводницата си оставала секретна и че това било световна практика . Ако обаче си припомним, че това става в годината на прословутия Априлски пленум и че продължава преследването на „врага с партиен билет", всичко става по-лесно за обяснение. Все пак, от „Малютките" е останал един перископ - днес експонат във Военноморския музей и един торпеден апарат, използван като учебно по­ собие в морското училище.

Учебно-бойната подготовка с подводниците тип „М" в нашия флот е сравни­ телно слабо разработена тема от военноморските ни историографи. А при идването на този тип кораби в България те изпълняват разнообразни задачи. С тяхна помощ е поста­ вено началото на практическата противоподводна подготовка на специализираните ко­ раби, използвани са и за специфични задачи като учебно стоварване на диверсионни групи в тила на „противника". В спомените на ветерани подводничари се описват 20-45 дневни походи по време на „съветския" период, което е впечатляваща цифра и днес, а от друга страна - доказателство за високия професионализъм на първите ни подводничари след 1944 г.

Следващите подводници - 2 бр. от проекта 613 са със значително по-големи възможности както в техническо, така и в тактическо отношение. Първи техни команди­ ри са капитан-лейтенант Иван Фиданчев (бъдещ контраадмирал) и капитан-лейтенант Тодор Георгиев. През 1972 г. подводниците са заменени с две по-съвременни от проекта 633. За кратък период от време в началото на 80-те години в българските ВМС за първи път в строя има четири подводници (проект 633). Тогава дозорите пред Босфора се утвърждават като сериозна проверка за професионализма на това поколение подводни­чари. Тази част от биографията на дивизиона подводници също чака своя изследовател в близко бъдеще. Тъй като разсекретяването на документацията може да стане и след десетилетия, добре би било да се потърсят участниците в тези изключително напрегнати и отговорни бойни задачи, за да напишат своите спомени. Подобна документална публи­ цистика и мемоаристика може да заеме достоен дял в сборника по случай 50-годишни ната от възстановяването на подводното корабоплаване у нас.

През 1988 г. в Дом „Народен флот" бе отбелязана 40-годишнината от възста­новяването на подводното корабоплаване у нас. Не бе премълчан фактът, че първата българска подводница е в състава на бойния ни флот още по време на Първата световна война. Разработването на темата за началото на подводното корабоплаване у нас обаче започна да се осъществява много по-разширено и задълбочено едва след 1989 години. Българската военноморска теоретична мисъл също е в дълг към дивизиона подводници. По ред причини основните дисертационни трудове и теоретико-приложните разработки бяха насочени към онази област от военноморското изкуство, която разглежда борбата срещу подводниците, а не използването им в отбраната на морския ни бряг.

Началото на демократичните промени у нас ликвидира половината от дивизи она и сега отново разполагаме с две подводници. На 5 септември 1990 година работата по унищожаването на жизненоважните части от подводница № 82 бе наблюдавана от участниците в Международния семинар по мерките за укрепване на доверието в морска та среда, който се проведе под патронажа на ООН. Присъстващите експерти останаха доволни от видяното и се убедиха, че не става дума за пропагандно поднасяне на факти, а за действителен израз на добра воля от страна на България и готовност за по-нататъшно разоръжаване. В този смисъл станалото бе и акт с положително международно отношение.

В концепционния план-проект „Представи за бъдещето", разработен през 1992 година под ръководството на тогавашния командващ ВМС вицеадмирал Венцеслав Вел­ ков, подводниците са поставени на второ място (след леките надводни сили) в приори­тетите за развитие на бъдещия ни боен флот. В документа се посочва, че подводниците ни трябва да бъдат „многоцелеви, дизел-електрически, за водене на разузнаване, борба с подводниците на противника и за унищожаване на големи бойни кораби и транспорти". В отделни случаи - „и за постановка на активни минни заграждения пред базите на про­тивника и на разкритите му морски комуникации". В мирно време се предвижда чрез тях да се осъществява бойната подготовка на силите за борба с подводници. „Представи за бъдещето" констатира, че са необходими „минимум 3 единици за изпълнение на тези задачи". Прави чест на адмирал Христо Контров и на приелия от него длъжността начал­ник на Главния щаб на ВМС през 1998 година контраадмирал Петър Петров, че защита­ват твърдо позицията България да не ликвидира своя малък подводен флот, въпреки осезаемия натиск както от външни, така и от вътрешни сили и експерти. Дано се сбъдне тяхната прогноза, че за подводничарите у нас след 2005 година ще настъпят не само по­- добри времена, но и ще плават на ново поколение бойни кораби.

Любителите на статистиката вече знаят, че под български флаг сме имали об­що 10 подводници. От 1916 г. до днес общо над 6 000 българи са минали през подводни чарската школа на мъжеството, себеотрицанието и моряшката закалка. Добре е при безконечните планове и концепции за реформиране на военния ни флот никога да не забравяме сбъдналите се пророчески думи на първия български подводничар Рашко Серафимов, казани още през 1907 г.: „Не ще изминат може би много години и подводни­ те кораби ще изместят в значителна степен надводния флот, изравнявайки по море сил­ ните със слабите". А ако погледнем в който и да е военноморски справочник, бързо ще се убедим, че „силните" също много държат да имат в своите ВМС модерни и боеспособ ни подводници.

Капитан II ранг Атанас Панайотов

<< Назад

Остави коментар

Име
Е - поща
Уеб сайт
Оставащи символи: 255
начало · устав · новини · карта на сайта · контакти