Един за всички...

Съюз на подводничарите в Република България

 

Адрес:
гр.Варна, ул”Селиолу” 14Б,
ет.1, ап.2
Пощенски код: 9002
Тел.: 052/980734
GSM: 0886 010 888
E-mail:

   
 
Днес е г.

ЗКПЧ-тата (замовете или „политкомисарите“)
Автор: | Прегледана: 108 | Публикувана на: 09:40, НЕДЕЛЯ 17 МАРТ 2019 | Създай отметка   Домашна страниза
 

ЗКПЧ-тата (замовете или „политкомисарите“)

Днес, 30 години след началото на т.н. „преход“, все още е злободневен въпросът за ченгетата, но някакси встрани остава това, че по времето на моята служба като офицер преди 1989 г. огромна роля в армията и навсякъде имаха „политкомисарите“ (както те обичаха да се наричат или ЗКПЧ-та  - заместник-командири по политическата част), партийните секретари и различни комитети, комисии и първични партийни организации по места  - по ВСИЧКИ МЕСТА. Не можеше да има колектив, който да не е обхванат от „партийното влияние“. Развитието на кадрите беше съсредоточено в ръцете на този апарат, който чрез различни форми въздействаше, следеше и контролираше процеса на създаването и издигането само на верни на Партията кадри. За тази цел имаше развърната мрежа от доносници, административно развита система от комсомолски и партийни секретари, система от партийни събрания, конференции, пленуми и конгреси, на които се разискваха и вземаха „архиважни“ решения – „визии“ за изграждането на комунизма и за пълната победа над империализма, петилетни планове и социалистически съревнования. Да не забравяме, че и всички профсъюзни деятели, прокурори и съдии бяха длъжни да членуват в БКП и бяха избирани в различните „уж изборни“ градски, общински, окръжни и другите им комитети и комисии.

Имаше изградена система за даване на характеристики за всеки член на обществото, която се изготвя по места от партийните, профсъюзните и други органи. В тези характеристики имаше цели изречения, подчертани с червен или със син молив. Например: „Дядо му е бил полицай до 9.09.1944 г.“ – синьо; „Майка му и баща му са членове на БКП“ – червено. Имаше система „Партиен билет“ към кадровите отдели, която чрез партийно верни служители поддържаше картотека на всички партийни членове, в която се водеше целият живот на комуниста: успехи, прегрешения, награди, наказания .... Изобщо, моливите с двойни цветове – син и червен – бяха много на мода.

Интересно е, че в началото тези партийни функционери са се набирали от обикновените работници и селяни по принципа „колкото по-прост, толкова по-верен“. Понататък, обаче се е заложило на интелектуалното израстване чрез курсове, академии (политически, в София, в Москва). През 70-те години се стигна и до гениалното решение – във военните училища да се готвят и политически офицери. Речено, сторено, и в политическите класни отделения започнаха да постъпват най-добрите младежи – това съм го видял с очите си като преподавател във ВВМУ Н.Й.Вапцаров. (Явно татковците и майките, пък и самите млади хора, добре са виждали каква е конюнктурата и кое гарантира най-бързо и без много труд изкарване на „насъщния“. Както е казал един от най-уважаваните мичмани подводничари Марин Желев на своя ЗКПЧ: „Абе, зам-е. На тебе ти е лесна работата, затваряш си устата и материалната ти част е в изходно положение. А питаш ли ме мене с тези дизели, компресори и агрегати!“)

Много от тези другари станаха богаташи, малко останаха правоверни бедняци, но повечето успяха по един или друг начин да се инфилтрират във всички сфери на обществото, като продължиха и продължават да водят дейността си по поговорката „вълкът козината си мени, но нрава си никога“. Има професори, има депутати, има началници от национално, окръжно и общинско ниво, но най-много са в социалните мрежи, където си личи веднага кой какъв е бил и какъв е сега. Има, естествено, и изключения на прогледали и осъзнали нещата хора, дай боже да стават все повече .... Разфилософствах се, стига!

-

В началото на 70-те години бойният 3 дивизион тралчици имаше велик заместник командир по политическата част Ломски, за който се говореше под сурдинка, че нямал даже средно образование. Това е, разбира се, гнусна лъжа. Но веднъж, на някакво партийно мероприятие другарят Ломски решава да направи нещо като характеристика на младши офицер, като казва: „Другарят Петров знае материалната си част, работи  добре с колектива, ама като го сложиш ка кантарната мида – не тежи!“ Моят прекрасен приятел Христо Димитров (Чони), тогава е още старши лейтенант, си спомня: „Върнахме се в каютата с Весо (Вечна му памет на любимия на всички Веселин Русинов) и половин час не можем да разберем какво искаше да каже „Ломеца“, дали е имал предвид старите кантари с топузи, които имаха съдове за продуктите като миди? Изведнъж Весо се плесна по челото и викна: „Абе, Чони, знаеш ли, че той е чул някъде за кантара на Темида, бе!“

_

През 1964 година се състоя производството на лейтенантите (ние бяхме още първокурсници) на плаца в Морското училище. Още не бяха въвели едновременното производство след едноседмични походи по „героичните“ места на славната БКП. За голяма изненада при разпределението по военни и граждански длъжности, което беше обявено със заповед на министъра на отбраната, на двама от випускниците за гражданския флот беше наложена, назидателно пред всички, забраната да плават на кораби извън Черно море за срок от 5 години. Впоследствие ни беше разяснено, че по време на учебната практика на търговски кораб, същите са установили приятелски контакт с някакъв ливански младеж в Бейрут. Хем да им помогне с разходката в големия град, хем да упражнят малко английския си език. Да, ама това е било доложено от съответното „ухо“. После се оказва, че те са дали адреса си на ливанеца, който им изпраща поздравителна картичка и то в Морско училище. Ужас, какво нарушение на комунистическия морал! Изтърпяха наказанието нашите момчета, станаха големи капитани далечно плаване и може даже да са забравили случилото се. А сега синовете и внуците на членовете на БКП се пръснаха по целия свят, но много от техните бащи и дядовци плачат с крокодилски сълзи за незабравимото и прекрасно минало, което отдавна трябваше да ни осигури светлото бъдеще.

-

1968 година, съвсем зелен лейтенант съм, на 3-4 месеца, плаваме с нашата „Слава“ в подводно положение на дълбочина 80 метра, на вахта е трета бойна смяна, останалите обядват. В офицерската каюткомпания на тясната масичка (180х80 см, която при нужда служеше на корабния лекар за операционна) обядваме: командирът Илия Дучков, до него ЗКПЧ-то Денчо Минчев, механикът Борислав Добролевски, свързистът Мишо Гаргов, началникът на РТС Свилен Исаев и аз. Върви някакъв разговор, повече служебен, малко лични неща и смешки и изведнъж механикът взема думата:

„Знаете ли, другари, четох една статия в списание „Наука и техника молодежи“ от професор .........., в която  пише, че в света има 26 500 робота, 10 от които са в Япония, 5 в Западна Германия, а останалите в САЩ“.  (Ха, нечувано светотатство! Ами Гагарин, спътниците, ракетите?)

На това място замът почервеня и  каза: „Капитан Добролевски, това не е вярно“.

Добролевски: „Абе, Денчо, като не ми вярваш, ще ти донеса списанието да го прочетеш, но същото го пише и в немското списание  ...... (от  ГДР). Професорът се тревожи, че ние изоставаме от съвременните технологии и дава предложения за бързо наваксване на  изиставането“.

Добролевски беше изключително знаещ, инженер, уважаван безпрекословно, но ...

„Даже и да е вярно, нямаш право да говориш тези неща открито, още повече пред матроси!!!“ Замът погледна към обслужващия помощник кок и матроса електротехник на втори отсек.

„Че каква тайна съм издал, бе Денчо? Ха сега де, и да не четем съветски вестници и списания ли и да не мислим ли?“, упорстваше механикът на подводницата.

 На това място командирът Илия Дучков стана от мястото си и примирително призова: „Хайде стига толкова, да отиваме да си вършим работата“.

След 4 години железният - физически, морално и ментално - командир Дучков подаде молба за уволнение и завърши трудовата си кариера като старпом на големите ни фериботи. Не пожела да ходи в академия, да се издига по служба. Като негов старпом съм го виждал и чувал как скърца със зъби при различните видове служебни и партийни „приключения“. Опитите му за честна борба с несправедливостите винаги завършваха с неуспех.

След още една година Добролевски (светла му памет), вече като механик на дивизиона подводници, получи лек инсулт, използва го като претекст и напусна флота. Понататък той се издигна като служител и началник на отдел  в предприятието ИЗОТ, което се занимаваше с внедряването на новата електронно-изчислителна техника и машини, изобщо – предшествениците на съвременните компютри, лаптопи, GSM-и и т.н.

-

Един ден моят съвипускник и приятел Николай Вичев ми разказва:

Като старши лейтенант (70-те години) ме назначиха за преподавател във ВВМУ „Н.Й.Вапцаров“ по съвсем новата дисциплина, свързана с електронно-изчислителната техника. Всичко беше ново, нямаше учебници, налагаше се да се търси информация и да си готвя лекциите по съветски книги и списания, и по спуснатите материали от Генералния щаб, отдел Военно обучение.

На встъпителната лекция, за която бях се подготвил много старателно с използване на всичката налична информация, влезе за контрол, както е нормално при всички млади преподаватели в началото на учебната година, началникът на политотдела на училището капитан 1 ранг Гемишев. Той ми кимна да си водя занятието, като седна на последната банка и старателно си водеше своите бележки.

След занятието големият началник ме покани за разбор на занятието и даване на указания за подобряване на преподавателската ми дейност. Както понататък установих, проверяващите като правило никога не са преподавали и почти винаги са били далеч от особеностите на преподавателското изкуство. И така:

-     Другарю старши лейтенант, Вие знаете добре учебния материал и умеете да го предавате на обучаемите. Аз също научих много неща от Вашата лекция. Но .... Вие споменавате някакви имена на западни учени (гледа си в записките) Норберт Винер и други подобни, които били създали вашата наука. Това не вярно, тя е създадена от съветските учени и изобретатели.

-     Ама това не е вярно, другарю капитан 1 ранг -  съпротивлявам се аз - това са всеизвестни световни имена, които курсантите са чували и изучавали още като ученици. Ако им кажа това, което Вие ме съветвате, те ще ме поправят и даже може да ми се смеят.

-     Тогава няма да споменавате никакви имена, ясно ли Ви е? Точка. Изпълнявайте без много приказки.

Естествено, аз не съм се съобразявал с неговите „препоръки“, но това само допълни впечатленията ми за обстановката в учебното заведение и условията за развитие на преподавателските кадри, които бяха абсолютно точно партийно определени. Трябва да си верен, да спазваш партийните канони – по-точно казано: да си сложиш капаците и много, много да не умуваш“.

-

Това са малки разказчета за малки случки, но с много голямо значение за поддържане на обстановката на „единствената вярност“ и като се вземе предвид, че всички офицери, с малки изключения, бяха длъжни да бъдат членове на БКП, възможност за много „мърдане“ нямаше. По командна линия се провеждаше контрол, който почти винаги беше и партиен. А да не говорим, че заедно с командирското въздействие беше задължително и въздействието по линията на партийните организации и съответните ЗКПЧ-та и партийни секретари.

-

Спомням си за своите контакти с един от най-големите военни моряци в цялата история на България – капитан 2 ранг Христо Кукенски. Завършил военното училище в Ливорно, Италия, служил на най-важните длъжности във флота: командир в Морското училище, командир на торпедоносците, командир на ескадрения миноносец „Желязняков“, командир на ескадрения миноносец „Георги Димитров“, създател на катедра „Корабоводене“, създател на катедра „Тактика на ВМС и морски оръжия“ в Морското училище, 3 пъти уволняван и връщан на военна служба. Предлагали са му да стане член на БКП, той отказвал с думите „моята партия се казва България“!

През 1948 година в Севастопол приема почти новия ескадрен миноносец „Георги Димитров“ като командир. По време на приемането и подготовката на екипажа за овладяването на сложната и много важна за флота бойна техника, създадената на борда на кораба партийна организация взема решение да отстрани командира на кораба от заеманата длъжност като царски офицер и да назначи на негово място старши помощник командира Иван Добрев, който няма никакво морско образование и военна и морска подготовка, но пък е верен другар и бивш партизански командир. Кукенски отива в щаба на Черноморския флот при началника на щаба Сергей Горшков, който по-късно става главнокомандващ на съветския ВМФ за много дълги години. Докладва му положението, при което Горшков теглил една дълга псувня, казал му да отива на кораба и да си върши задълженията. Веднага постъпва разпореждане от Командващия на Черноморския флот на СССР командирът да се възстанови на длъжността му и да се продължи подготовката на кораба. Обаче, по ведоми и неведоми партийни канали положението било докладвано във Варна и след около 2 месеца се получава официална заповед за уволнението на командира Кукенски от въоръжените сили.

Годината е 1948 и капитан Кукенски търси начини за продължаване на живота си. Не е изминала и година обаче, когато е извикан в щаба на ВМС и ултимативно му е поставена задача: да се върне на военна служба (по законите на военното време!) и да организира създаването на катедра „Корабоводене“ в Морското училище. И така Кукенски се захваща с писането на лекции, практически занятия, преподаване и подготовка на нови преподаватели. И така 2 години, когато през 1951 година му е поставена нова задача – да организира нова катедра „Тактика на ВМС“, която впоследствие обединява и преподаването на видовете морски оръжия. Така решава Партията, така изпълнява Кукенски. Докато в един прекрасен ден през 1956 година не се получава заповед за третото уволнение на Христо Кукенски от състава на ВМС. Той обаче не се предава, завършва икономика и постъпва на работа в Кораборемонтния завод във Варна. Скрит е за дълго от флотската действителност и чак когато през 1991 година, бидейки началник на катедра „Тактика на ВМС и  морски оръжия“, аз и моите колеги решихме да потърсим откъде сме тръгнали и да напишем нещо като история на катедрата – научихме, че се навършват 40 години от нейното създаване. Слава богу, в книгите и архивите на училището намерихме записи и данни за почти всички преподаватели по дисциплини и периоди, намерихме снимки и създадохме албум на катедрата, като най-голямата изненада беше, когато случайно някой ни съобщи, че създателят на катедрата Христо Кукенски е жив и живее в центъра на Варна. Намерих го, представих му се и го поканих в катедрата за среща с преподавателите и после на организираното тържествено отбелязване. Нямам думи да опиша неговата изненада и благодарност, че някой се е сетил за него. Имаше и сълзи в очите му, когато разказваше забравените епизоди от своя пъстър живот.

Нашият герой капитан 2 ранг Христо Кукенски почина на 91 години и сякаш провидението беше организирало всичко да стане така, че неговото погребение се извърши в Деня на Военноморския флот – беше 10 август. Не беше тържествено, нямаше флотска музика, двайсетина души, бяхме и трима действащи офицери. Така си отиват нашите истински герои.

10.03.2019 г.

P.S. Изпратих този разказ на мой приятел Владимир Илиев, който премина сложния път на обучение като политически офицер, стана такъв и след няколко години служба започна преподавателска дейност по обществени науки във ВВМУ „Н.Й.Вапцаров“. Контактите ми с него го показваха като оригинална и мислеща личност, която не се задоволява с заповяданите и възприети партийни канони, заради което той имаше някои колизии с командването и преподавателската общност от Обществените (всъщност чисто комунистически) науки.

От много години живее и работи в Испания, изнася лекции по философия и проблеми на културата и общуването на испански и  английски език. Естествено, пише на български и руски език.

Нека само да спомена някои наименования на учебни дисциплини, които аз съм изучавал от първи до пети курс, а някои се появиха по-късно: История на КПСС, История на БКП, Политическа икономия (на социализма, естествено), Марксистко-ленинска философия, Партийно-политическа работа, Научен комунизъм, Етика и естетика (комунистически, разбира се). Изучаването им беше задължително и определящо, като се изискваше изучаване и конспектиране на трудовете „великите“ комунистически личности: Маркс, Енгелс, Ленин, Димитров, Живков, материалите на конгресите и конференциите на БКП и т.н.

Ето неговото кратко изложение по моите кратки разкази:

„Аз бях от първия випуск. Приеха ме първи по успех /с оценките от СУ, където кандидатствах най-напред/. Говоря за тези, които влязохме с изпит. Аз бях приет "Право" в СУ /9-ти от 69 на общо основание/, но се отказах, защото детската ми мечта беше да бъда морски офицер.

Имаше обаче един без изпит - беше в десятката на тогавашния Национален политически конкурс и син на АБПФК (активен борец против фашизма и капитализма). Та същият този щеше да се удави в басейна на приемния изпит, а след четири години - пак същото на държавния по физическо възпитание. И двата пъти едва го извадих...На мене обаче ми писаха 4, защото съм спрял да плувам, а на него - 5, защото оцелял...И завърши като първенец на класното.

Като цяло аз завърших седми от 10 души. В катедра "Обществени науки" имах само шестици, с едно изключение - на изпита по "Политикономия на социализма". Тогава заявих на преподавателя Бай Доню Домата (капитан 2 ранг Донев), че няма такава наука, просто става дума за две различни икономически системи, а не за две науки. Той веднага ме изгони, извика ротния /Димчо Колев - Димбата/ и ЗКПЧ-то /кап. 2 ранг Станчев - Станчо Лозунга/, които след  10 минути ме заведоха в кабинета на началника на училището. Стоях мирно пред началника, началника на Политотдела, ВКР-то и секретаря на партийната комисия /бях вече приет за член на БКП като млад и надежден кадър /. Обругаха ме отвсякъде, Бай Доню беше по-червен от домат, а Станчо Лозунга направо предложи да ме изключат от БКП и от училището за "антикомунистическа пропаганда и подриване на устоите на марксизма-ленинизма" /Това не го помнех, ама го прочетох след 30 г. в делото си/. Както и да е, Димбата ме заведе в ротата и останахме да чакаме решението на началниците. След 2 часа му се обадиха по телефона и той ме инструктира: "Владко, имаш шанс да останеш в училището и в БКП. Трябва обаче да се покаеш и да кажеш, че всичко това не го мислиш, а просто си се заблудил..." Е, както се и предполага, покаях се, бях само на 20 години... Пак от делото си разбрах, че от ПО на Флота и от ГЛПУНА още на часа им разпоредили да потулят случая и да не вдигат шум, защото какво са правили в училището, щом има такъв курсант от политическия профил?!...

Накрая, през есента на 1976 г. на събеседването за разпределението сам пожелах 10-ти дивизион в Созопол и веднага ме одобриха. А бях женен с едно дете и чаках второ, което се роди през 02.1977 г., бях варненски зет, но без претенции за служба във Варна и за квартира.“

 

<< Назад

Остави коментар

Име
Е - поща
Уеб сайт
Оставащи символи: 255
начало · устав · новини · карта на сайта · контакти