Един за всички...

Съюз на подводничарите в Република България

 

Адрес:
гр.Варна, ул”Селиолу” 14Б,
ет.1, ап.2
Пощенски код: 9002
Тел.: 052/980734
GSM: 0886 010 888
E-mail:

   
 
Днес е г.

ФУРОК
Автор: | Прегледана: 159 | Публикувана на: 08:47, ПЕТЪК 24 МАЙ 2019 | Създай отметка   Домашна страниза
 

ФУРОК

 

Някъде през зимата на 1975 година започнах да се готвя за конкурсни изпити за ВМА в Ленинград, това беше стандартният път за повишаване на квалификацията като военноморски офицер и издигане на командирска или щабна длъжност. Веднъж срещам Николай  Гуленов (бог да го прости), който беше офицер от т.н. Военно контраразузнаване, по народному „спецове“, с който имахме приятелски взаимоотношения и когото познавах още от Военноморското училище, където той завърши четири години преди мен.

Като по-голям и, може би поради естеството на работата си, той ме поразпита за службата, семейството, за какво се подготвям и изведнъж, с характерния си и особен начин на приятелски и насмешлив начин на говорене, той ми казва фразата: „Абе, ти знаеш ли, че си включен във ФУРОК-а?“ На моя въпрос какво е това, той ми разясни, че това е особен списък в кадровия отдел на Щаба на ВМФ с офицери, които подлежат на бързо развитие в службата и достигане на много високи длъжности. Помня думите му: „Във ФУРОК (фонд за ускорено развитие на офицерските кадри) се вписват синовете на заслужилите другари, най-вече на активните борци против фашизма и капитализма, но понякога влизат и селянчета като теб, които са проявили някакви заложби и активност в службата!“

Това доста ме впечатли и като поразмислих си дадох сметка за някои събития, които са се случили досега в моята служебна кариера:

-     Още  след първата година на подводница „Слава“ ме издигнаха от щурман до командир на минно-торпедната бойна част, за което офицерите преди мен са чакали по 3-5 години;

-     На втората година, без нищо да подозирам, ме произведоха предсрочно в старши лейтенант, за което подочух определени подхвърляния и може би справедлива завист („откъде накъде той, ние да не сме си клатили краката“);

-     На третата година по съвместителство  ме назначих и за помощник командир на подводницата;

-     На четвъртата година ме изпратиха на едногодишен курс за командири на подводници в Ленинград;

-     И на шестата година вече се подготвям за обучение във Военноморската академия в Ленинград.

Това ми проясни картинката, но не оказа никаква промяна в начина ми на мислене, действие и най-вече (което после се оказа особено взривоопасно) начина на говорене – открито, честно, без съобразяване с конюнктурни съображения.

И така, завърших академията, командвах 5 години подводница „Победа“, след това 3 години началник на щаба на дивизиона подводници, като във всичко се стремях да давам максимума от себе си. Трябва да отбележа, че това беше характерно за много офицери от тогавашното време. Например, официално работното време беше от 0800 до 1700 часа и в събота от 0800 до 1300 часа. Това обаче никога не се спазваше, сутрин много от нас отиваха на служба около 0630 – 0700 часа, всеки ден имаше някакви задържания до 1800, 1900, че и до по-късни часове 2100, 2200, мотивирани с важни обсъждания, събрания, даване на указания, неизправности по материалната част, чакане началниците да се върнат от срещи с по-големите началници в щаба и т.н. И като се вземеше предвид, че имаше огромно количество плавания – до 80-120 дни в годината, дежурства, бойни дежурства по една седмица и какви  ли не още измислени партийни и служебни занимания, животът на офицерите и старшините беше направо непоносим.

Спомням си датата 30 май, дали беше 1981 или 1982 година не помня точно, но помня как на седмичното  планиране на бойната подготовка се възпротивих категорично на планираните 13 взаимно изключващи се мероприятия на моя екипаж. Казано ми беше да изпълнявам и много да не умувам. А какви бяха мероприятията за този слънчев 30 май (бях си ги записал в личния бележник, но сега са ми останали в паметта само най-фрапиращите от тях):

- подводницата се подготвяше за излизане на море на следващия ден – проверка на механизмите, малки ремонти и регулировки, снабдяване с всички видове запаси и т.н;

- 10 матроси начело с един старшина рано сутринта заминаха да берат череши в с. Приселци – ако искате да  ядете череши, трябва да си ги наберете!

- сутринта матросите опънаха големите кабели за връзка със Зарядно-компресорната станция и започна зареждане на акумулаторната батерия;

- на борда застана танкерче и започна допълване на запасите от гориво за дизелите;

- от торпедна работилница подадоха подготвеното учебно торпедо, което натоварихме през носовия люк в първи отсек, на плаването предстоеше изпълнението на торпедна стрелба. Приемането на торпеда трябва да се извършва по Бойна тревога, когато всички са по бойните постове. За отбелязване е, че зареждането на батериите, приемането на гориво и товаренето на торпедо са абсолютно несъвместими дейности, ама приказ есть приказ!

- във връзка с предстоящата торпедна стрелба беше предвидено провеждане на инструктаж от командира на дивизиона;

- денят беше определен и за изпити за отличници  и по бойната и политическата подгготовка, едновременно с изпити за придобиване на званието „Воин спортист“ от целия екипаж;

- ЗКПЧ-то беше предвидил и провеждане на партийно и комсомолско събрание за повдигане на духа на екипажа и т.н. ...

Останалите „важни“ мероприятия са се изтрили от паметта ми, но все пак най-важните неща бяха свършени, тъй като екипажът беше извънредно опитен, а офицерския и старшинския състав беше от изключително акуратни и отговорни мъже, с които неведнъж сме решавали неразрешими задачи.

Та ставаше дума за ФУРОК-а, де. Беше началото на 80-те години, когато многото флотски, житейски и семейни проблеми се съчетаваха с все по-ясно открояващите се вътрепни стопански и социални проблеми, най-простичкият израз на които бяха трудностите по купуването и снабдяването  с елементарни битови неща: хранителни продукти, домакински и други предмети за семейството. Паралелно с това във вестниците се появяваха разни доклади и резолюции на конгреси и конференции, които започваха да пораждат някои тревожни мисли и въпроси. Всичко вероятно щеше да се развива много по-бавно, ако не беше проникването чрез многото съветски вестници и списания на потресаващи статии и истини от великолепни съветски интектуалци за фактическото състояние на нещата и пълната несъстоятелност на наложената със сила комунистическа система за държавно, политическо, икономическо и т.н. управление. Хората започнаха да си задават въпроси, най-често в тесен кръг чрез шушукане или вицове, но за мен никога не е било характерно тихото говорене, мърморене и примиряване. Никога не съм приемал максимата: „Абе, ти ли ще оправяш света? Трай си, имаш жена и деца!“ Острите въпроси винаги съм ги формулирал и задавал директно: Защо? Не знам точно как, но моите въпроси и мнения станаха известни (и вероятно обект на много доноси и съобщения, където трябва). Спомням си един сбор на Командващия през декември 1985 г., когато, бидейки в групата на началник щаба на флота, вдигнах ръка да задам някакъв въпрос и чух от устата на началника на щаба контраадмирал Иван Николов: „Хайде

Йорданов, кажи каквото имаш да казваш, че да не го кажеш после пред министъра!“

Така постепенно „моят ФУРОК“ отиваше към своя финал. Върхът дойде през същата 1985 година, когато на едно партийно събрание аз развих тезата, че нищо не може да се промени в дивизиона, след като в страната се задълбочава криза по всички паралели и меридиани. На това отгоре през лятото имаше пореден референдум за самооблагане на гражданите, на който дивизионът гласува 65 % против, а се откри, че и аз, началникът на щаба, също съм гласувал против, понеже пуснах бюлетината си самостоятелно, когато вече брояха резултатите.

Всичко случило се съм го описал в отделен разказ „Защо сме такива?“, но накратко - с мен бяха проведени редица „оздравителни и наказателни мероприятия“ като: Военен съвет на ВМФ; заседание на партийната комисия на щаба на ВМФ; партийни събрания в дивизиона, на които колегите ми отказаха да ме осъдят, както това желаеха отгоре; многократни беседи с опити да бъда накаран да осъзная грешките си и да се разкая и да се извиня на всички, включително и на папата и т.н. Какво е било емоционалното, психологическо и физиологическо ми състояние няма значение и не се наемам да го опиша. (Сигурно организмът ми се  е оказал изключително здрав, защото някои  мои колеги и приятели получиха нервни и сърдечни кризи и проблеми за много по-малки „провинения“.) Само знам, че по време на заседанието на Военния съвет ми мина през ума: „Добре, че не е 1948 година, до вечерта щяха да ми теглят куршума!“ Зачервеното лице и  стиснатите до бяло големи юмруци на Командващия ми сервираха думи, като: „Ти на Партията ли посягаш, бе?“, „Не си пъхай гагата там, където не ти е работа“! и т.н.

Какво означаваше ФУРОК, и в този смисъл форсираното, а така също и нормалното издигане по служба, може да се изследва допълнително, но най-пълно изискванията за това са документирани в публикувания разсекретен протокол от заседанието на Военния съвет на ВМФ от 22.02.1986 г. относно моята скромна личност чрез заключителните думи в обвинителния доклад на Началника на Политотдела на ВМФ контраадмирал Вълчо Желев: „Високата му професионална подготовка, старанието в службата, отличният успех в училището и академията, всичко това ни е добре известно, но то не е достатъчно за един офицер-комунист. Основното при нас е офицерът да бъде безпределно предан на Партията, да дава пример и като политически деец.”!!!

През 1986 г. ме изстреляха за преподавател в Морското  училище (то изпълняваше ролята на каторга за провинилите се офицери), за което в крайна сметка никак не съжалявам. Това беше служебното наказание за това, че съм си позволил да мисля и да говоря различно от общоприетите клакьорски изпълнения, допълнено и с партийно наказание „Порицание“. Това последното ме учуди, защото очаквах изключване, но все пак вече течеше перестройката и явно в главите на висшестоящите партийни и служебни „бонзи“ също настъпваха процеси, ако не на просветление, то поне на изчакване и недоумение, което най-добре беше изразено от първия ни и незабравим ръководител Т.Живков: „снишаване, докато премине бурята...“

 

Спомням си знаменит виц от времето на социализма, който се разказваше под сурдинка между съветските офицери: „Может ли сын генерала стать маршалом?“ „Нет, отвечает радио Ереван, у маршалов тоже есть сыновья!“ Това е особена част от ФУРОК-а, но на практика големите ръководители у нас бяха измислили елегантен начин за стартиране на офицерска кариера за своите синове. Беше организирана договореност на някакво ниво и под някаква форма, издънките на „изтъкнати“ наши генерали да се учат в съветски военни училища, при което се изграждаха много различни стъпалца, недостъпни за останалите, може би много по-способни, български момчета. Например, през 1970 година във военноморското училища „Фрунзе“ в Ленинград се изпращат 4 обучаеми, които се обучават по съветски образец в продължение на 4 години, а не 5, както е в нашето ВВМУ. След това по договореност служат на съветски бойни кораби по една година и понеже са плавателен състав, получават звание старши лейтенант. След това се завръщат за служба в българския ВМФ, но с три години преднина пред своите набори (Една година по-малко във военното училище, а българските лейтенанти „бухаха“ три години до званието старши лейтенант). Не ми се иска да говоря с конкретни имена, но впоследствие се продължаваше (не)закономерното издигане на тези синове в звание и длъжности, независимо от показваните от тях средни командирски показатели и много често груби дисциплинарни нарушения, най-често свързвани с прекомерна употреба на алкохол.

Изобщо, струва си да се извърши научно проучване по какъв начин са се издигали всички наши генерали и адмирали и какъв процент от тях са АБПФК или са синове и близки на АБПФК (активни борци против фашизма и капитализма). Разбира се, едва ли ще се разкрие някаква особена тайна, след като във всички области на нашия живот това беше задължителна норма за кадрово развитие!

 

Имах щастието мой първи командир на подводница да бъде Илия Дучков, един железен физически, морално и ментално човек, който познаваше подводницата и нейното бойно използване като петте си пръста. Образец за честност и почтеност, за разпоредителност, работоспособност, техническа грамотност и тактическа зрялост. Като негов подчинен офицер и старши помощник командир съм наблюдавал неговите непрекъснати опити да се бори с неправдите и демагогията, съпътстваща службата ни. Често съм го чувал безсилно тихичко да ругае и да скърца със зъби за една или друга несправедливост. Не знам дали е бил включен във ФУРОК-а (чувах, че имал някакви активни зад гърба си), но той не пожела да ходи в академия, не пожела да става някакъв началник, а просто си подаде рапорта за уволнение и довърши работния си път скромно на българските фериботи. Не знам дали моят командир Илия Иванов Дучков е бил в списъка ФУРОК, но твърдо знам, че той отказа да бъде партиен „послушко“ и със зъби и нокти да се бори за издигане в служебната си офицерска кариера. Прехвърлил вече 80-те години, аз желая на моя прекрасен командир още много години здраве и спокойствие.

 

Служебният ми път започна със запознанството и понякога под командването, а понякога като колеги с един от всеизвестните любимци в подводния дивизион, а и във флота – Йоската, както всички наричаха Недялко Антонов Йосифов. Човек с безкрайно много способности, прекрасен външен вид и излъчване на киноартист. Сигурен съм, че той не е бил предвиден във ФУРОК-а, защото у него прозираше една неприкрита неприязън към фалша на партийно-политическите мероприятия и догми, пълна свобода на изразяване на лично мнение и позиции, и най-вече безпогрешен талант за разказване на безбройните флотски случки и смешки с неизбежното към това саркастично осмиване на нашите флотски  „герои“ (много често адмирали, началници и задължително ЗКПЧ-та и „спецове“). Той беше душата на всички компании и постоянно беше викан от разни началници да разкрасява различните събития, свързани с почерпки и укрепване на дружбата. Това, както и определени неудачи в служебен и личен план, постепенно го отведоха до повишена употреба на алкохол и в крайна сметка до преждевременната му кончина.

Имам неясното чувство, че Йоската донякъде целенасочено пое по този път, дали като начин да заглушава вътрешните си противоречия и проблеми, дали като неосъзната съпротива към съществуващата система, в която не можеш да пробиеш благодарение на личните си качества, способности и усилия, а само чрез открито изявявана вярност към всепроникващата и всеобхватна Партия. На всички опити на своите приятели и съвипускници да му помогнат той отговаряше: „Оставете ме, това си моя работа, така съм решил....“.

Прости ни, приятелю Недялко, Йоска за това, че не можахме да ти помогнем и вечна ти памет!

 

10.05.2019 година

 

 

<< Назад

Остави коментар

Име
Е - поща
Уеб сайт
Оставащи символи: 255
начало · устав · новини · карта на сайта · контакти