Един за всички...

Съюз на подводничарите в Република България

 

Адрес:
гр.Варна, ул”Селиолу” 14Б,
ет.1, ап.2
Пощенски код: 9002
Тел.: 052/980734
GSM: 0886 010 888
E-mail:

   
 
Днес е г.

Около обучението в Морската академия
Автор: | Прегледана: 215 | Публикувана на: 18:07, ПЕТЪК 12 ЮЛИ 2019 | Създай отметка   Домашна страниза
 

Около обучението в Морската академия

 

Беше есента на 1972 година. Двама български подводничари, моя милост и капитан лейтенант Михаил Мишев, приятелски наричан от всички Мишката, сме на курс за командири на подводна лодка в 5 факултет (чуждестранния) на Военноморската академия в Ленинград.  Отделни занятия, отделни тренировки за двама души, които се провеждаха от преподаватели със звание капитани 1 ранг, че и контраадмирал. Да, някои от занятията провеждахме заедно с немски и полски офицери – по математика, руски език, съвременни виждания в марксистко-ленинската подготовка и др.

За нас беше като гръм от ясно небе да се озовем в центъра на Ленинград, на Василевския отстров, улиците на който са били разчертани от самия Петър I, и по негова заповед се е предвиждало да се изкопаят като канали, за да се превърне островът в Северна Венеция. Затова и улиците не бяха с имена, а бяха номерирани като линии – лявата страна на улицата е номер 1, а дясната – номер 2. На следващата улица лявата страна е номер 3, а дясната – номер 4. Ние живеехме на 11 линия, номер 6. Постепенно разбирахме, че около нас бяха разположеми безброй важни научни, производствени, музейни и други невероятни обекти. На номер 8, например, имаше надпис Институт по хидрология и хидрометеорология на СССР. Зад нас беше Военноморското училище „Фрунзе“. Да се чудиш от къде накъде Фрунзе, ама след като Военноморската ни академия се наричаше „Гречко“, а Военноморското училище за подготовка на корабни механици се наричаше „Дзерджинский“ всякакви съмнения за правилността на даването на имена отпадаха. Зданието, в което беше разположен 5 факултет, е било център на науките през 18 и 19 век, тъй като на фасадата му се кипреха около 20 почетни дъски с образите и имената на световно известни учени, като например Леонард Ойлер и други. На една крачка разстояние се намираха безброй културни обекти, като Военноморския музей, Зимния дворец (Ермитажът), Исаакиевския събор, Невския проспект, Петропавловската крепост и какво ли не. Да се чудиш къде по-напред да отидеш!

Но, трябваше и да се учи. Групата ни от двама души често учудваше преподавателите, а и за нас беше трудно  тъй като при двама души не може да се скриеш от задаваните от преподавателите въпроси, както това става в многобройни групи. Не щеш ли, една вечер моят колега Мишо се върна късно, силно подпийнал с приятна руска компания, но за съжаление, някъде паднал и като резултат имаше ожулвания по лицето си. Сутринта на следващия ден (петък) той отказа да дойде на занятия и беше прав – изглеждаше некрасиво. Каза ми да го оправдавам, че е болен и в понеделник ще бъде на линия.

И така, сам на занятия. Още в първия час стана невероятно смешна история. Имаме час по Тактика на подводните лодки – най-важните часове! Звънецът за началото на занятията се чува, вратата се отваря и влиза строен контраадмирал със звезда на Герой на Съветския съюз.

Аз подавам задължителната команда: „Товарищи офицеры“! и поднасям положенния рапорт: “Товарищ контраадмирал, все слушатели группы 501акл налицо, за исключением одного. Дежурный по группе старший лейтенант Йорданов“.

Контраадмиралът огледа стаята, огледа и мен и прихна: „Вие шега ли си правите?“ На което му обясних, че групата е от двама и единият е болен, а рапортът е задължителен. „Ладно, ладно“, каза контраадмиралът, за който това беше първо занятие. Изнесе си занятието, така да се каже тет а тет! После разбрахме, че контраадмирал Николай Игнатов е бил командир на атомна подводна лодка, а после командир на дивизия подводни лодки от Северния флот.  Той преподаваше така, че веднага се превърна в наш любимец със своите знания, умение да разказва и да предава безкрайния си подводничарски опит. Особено се е запечатало в ума ми разказът му, как е изпращал в океана 5-6 подводници за по 6 месеца и как се чудил какво да отговаря на непрекъснатите питания на жените и близките на подводничарите: „Как е моят, жив ли е, здрав ли е, кога ще се върне?“ Закон за подводниците е, когато са на боен поход да не излъчват никакви сигнали, освен при крайни необходимости, които са определени от бойните документи: при използване на оръжие или враждебни действия от противна страна, при откриване на радиационно заразяване, при извънредни обстоятелства: необичайни природни или други явления, при заболяване на личен състав, който не може да бъде излекуван от корабния лекар, при аварии на материалната част, които правят изпълнението на поставените задачи невъзможно и др.  Радиомълчанието продължава до последно, казва контраадмиралът: „Отдъхвах си, когато оперативният дежурен ми докладваше за получен семафор от рейдовия пост, че е получен сигнал от подводница № .... „Изплавах, забележки нямам, следвам курс в базата“.

Тук му е мястото да кажа няколко думи за Мишо – безкрайно надарен, бързо реагиращ и акуратен човек, който заслужаваше да стане един от най-добрите командири на подводни лодки. Възхищавах се на неговия красив и спокоен почерк, на бързата му реакция, когато някой нещо излъже или извърши некрасива постъпка, понякога даже с груби думи и припомняне и на други прегрешения на колегата си. Той притежаваше феноменална памет – спомням си, когато беше старшина на рота на своя пети курс, излизаше пред ротата за вечерна проверка, слагаше списъка на ротата зад гърба си и ясно и без запъване и замисляне извикваше имената по  списъчния състав, по взводно и по азбучен ред всички 105 души от ротата. Естествено всеки отговаряше бодро „Аз“ и мичман Мишев първи завършваше вечерната проверка, нищо, че другите роти бяха кои по 60 души, кои по 80.

За голямо съжаление, по някои лични и служебни причини кариерата му се разви различно и, което е още по-неприятно, този талантлив офицер си отиде много рано от този свят. Прощавай, Мишка, ще те помним до края на живота си.

Както споменах, по някои от дисциплините бяхме заедно с други групи от българи, немци и поляци. Вървеше някакъв цикъл по особеностите на философията в съвременни условия, който се водеше от капитан 1 ранг, кандидат на философските науки Юрий Николаевич Борисов. Много ерудиран, абсолютно подкован в марксистко-ленинската философия и предизвикващ достатъчно уважение към себе си. Характерното за него беше обаче, че на всеки 4-5 минути се позоваваше на Ленинови изказвания и творби, при което се хвърляше в бурни хвалби на неговата личност: „Ленин е най-великата личност“, „Ленин е образец за всеки човек“, „Ленин е символ на красота, мъжественост и достойнство“ и така нататък и така нататък.

Не щеш ли дойде 4-часов семинар, на който започна обсъждане на философския материал, който той ни беше преподавал много старателно. Ние отговаряхме на неговите въпроси и задания, доколкото можехме и разбирахме. Естествено той не пропускаше да цитира и хвали Ленин. И изведнъж се случи нещо страшно (за ония времена – направо ерес – направо за кладата): ръка вдига полякът Янош, стана прав, висок, грамаден, брадат и на доста приличен руски език казва: „Товарищ капитан 1 ранга, я совсем не согласен с Вами, что Ленин является образцом для всех людей, он мне не нравится. Во первых, он очень низок ростом, во вторых, он плешивый, в третьих, когда говорит, он картавит, а потом он очень нервный и говорят, что болел сифилисом. Он для меня не идол!“

Борисов побледня, почервеня и с гняв подкара една рапсодия пак за Ленин, между другото споменавайки, че не може социалистически офицер, обучаващ се в академията, да разсъждава така.

Последваха някои неприятности за Янош, на които той отвръщаше с „Пошли к черту!“ и „Пошли на хер“, но понеже беше поляк, а към поляците, както и към немците имаше особено отношение от ръководството на факултета и академията, му се размина. Ако това го беше изговорил българин, още на другия ден щеше да си стяга куфарите за България, придружено с партийно наказание, а може би и с кариерен катаклизъм.

После разбрах, че ми е набор –от есента на 1944 година и е роден в Освиенцим. Майка му е била в състава на някакъв обслужващ персонал и по някаква случайност и чудо е оцеляла, заедно с бебето си – Янош.

Като споменах за наказания и каква е разликата между българи, поляци и немци, че се сетих. Зимата на 1977 година, хванал е хубав студ и в ямата от 250-килограмова немска бомба, която през лятото беше кварталното езеро, сега беше полята отстрани обилно с вода и представляваше местната атракция – каток или пързалка, където по цял ден весело се пързаляха деца и възрастни, кой с кънки, кой с дъски, а повечето с парчета шперплат, фазер или дебел найлон. Цялата веселба свършваще около 21-22 часа. Не щеш ли обаче, двама мои приятели, Иван и Цено, след като си прекарали весела вечер със семействата си, пийнали, естествено решили към 24 часа да се разходят и изведнъж отпреди им пързалката. Пуснали се веднъж, дваж, триж ..... под веселите подвиквания на своите съпруги, при което в междублоковото пространство се създава страшен шум от стържещите шперплати и изведнъж: милиционерска газка, слизат четирима милиционери и строго питат „Кто вы такие, блядь?“, на което нашите отговарят, че са български офицери, отмечали день рождения и решили повеселиться, на което им е отговорено „Руки за спиной“, поставили им белезници, в газката и ги отвели в участъка. Там разбрали точно какви са, доложено е било по инстанциите и рано на сутринта старшият на групата и моя милост сме извикани при началника на факултета, където той и замполитът ни теглиха по едно конско и ни изпратиха да ги освобождаваме. Взехме ние трамвая и след час се озовахме в милиционерския участък на бул. Шверник. Казахме на входа кои сме и ни изпроводиха до стаята на следователя. Тук трябва да направя отклонение за описанието на участъка: мрачни и дълги коридори, олющени мазилки – пълна неприветливост. Влязохме в стаята на следователя, млад мъж, симпатичен, много делови и коректен, който накратко ни разпита кои сме, даде ни някои разяснения по случая и ни каза да си ги вземем. Очите ни неволно пошариха по стаята и ако някой си мисли, че в центъра на Ленинград милицията е била оборудвана и обезпечена както участъците в американските и френските филми, жестоко се лъже. Стаята беше в същото окаяно състояние, както коридорите, имаше едно старо бюро, на което имаше старовремски телефон, едно легло с войнишко одеало, едно шкафче с гарафа с вода и портрета на Дзерджинский над главата на следователя, точно както в чекистките канцеларии от 1918 година. Сега по руските филми виждам съвсем различна картина – компютри, данни от всички райони на голямата страна, добро битово оборудване, но тогава ахнахме от състоянието на „Органите“. Нашите приятели, след прекараната нощ в следствения арест си отидоха в  къщи и след това на занятия.

Но, интересното започва точно сега. От академията запознали със случая консулството, което веднага се свързало с посланика и военни и политически ръководители в България. Поставен е въпросът за изключването на нашите приятели от академията, за едно пързаляне, хайде с нарушение на нощната тишина (Валери Симеонов би могъл да им завиди!), но все пак си е едно безобидно хулиганство, за което мъмрене или строго мъмрене би трябвало да е достатъчно. Изказахме тези аргументи, заедно с дълбокото съжаление и извинение от двамата наши другари, но замполитът на факултета капитан 1 ранг Титов ни сюрпризира със: „ А вы знаете что сказал гражданин, который позвонил в милицию: „Они мешают мне спать и завтра не смогу выполнить свой пятилетний  план!“

 Тук наистина ахнахме: какъв убийствен коз е извадил този доблестен гражданин – нищо не можеш да противопоставиш на това, умен, колкото си щеш.

Все пак, всичко се размина само с голямо напрежение за нашите офицери и цялата ни група. След седмица се взе соломоновско решение: командването на академията изказва своето дълбоко неудовлетворение от поведението на нашите другари и предупреждава за сериозни мерки в случай на следващи такива явления.

Вот такая пързалка!

 

 

<< Назад

Остави коментар

Име
Е - поща
Уеб сайт
Оставащи символи: 255
начало · устав · новини · карта на сайта · контакти