Малки (комунистически) истории
По нашата БНТ върви рубриката „Малки истории“, в която се разказват
различни съдби и истории, свързани с трудностите и особеностите на настоящето.
А моите истории постоянно ме теглят към миналото (без което, по определението
на големи личности, настоящето ще бъде съпроводено с големи трудности, а бъдещето
ще предполага катастрофи).
1965 година, вече съм трети курс в Морското училище и ме назначават за
командир на отделение в новобранската рота. Запознавайки се с младежите от моето
отделение, към мен постъпват интересни сведения, че в ротата са приети и
няколко курсанти близки на големи „клечки“, т.е. с привилегиите на
„богоизбраните“ активни борци. Някои не издържаха на режима и напуснаха още
през първите 2-3 месеца. Други изкараха пълния курс на обучение и се
реализираха по различен начин, но зад гърба си имаха нужните „гърбове“.
Курсант Петър Косев се оказа син на генерал Косев, по това време командващ
3 армия, а впоследствие началник на ГлавПУНА (Главно политическо управлвнив на
народната армия), партизанин от Горнооряховския партизански отряд. Петър се
учеше доста под средното ниво, за което се разказваха легенди за неговите
знания и умения, а така също и за провеждането на специални изпити. И както се
учеше за гражданския флот, изведнъж се оказа прехвърлен към военния флот.
Завършват пети курс, произвеждат ги и военните лейтенанти са разпределени на
стаж на бъдещите си кораби. Петър е определен за щурман на базов тралчик, а
първенецът на випуска Иван Йорданов (бъдещ военен аташе в Англия и САЩ, бъдещ
началник на ВВМУ „Н.Й.Вапцаров“) поради блестящите си знания (включително и на
английски език) е определен за кадър на Външното ни министерство. Каква е
изненадата обаче, когато на 1 октомври се обявява заповедта за разпределение:
лейтенант Йорданов отива щурман на базовия тралчик, а лейтенант Косев се
озовава в посолството ни в Белград като някакъв секретар.
Минаха 5 години, и ние, четирима млади офицери, след продължителна
старателна подготовка и щателни конкусни изпити, се качихме на влака София –
Ленинград. Неочаквано към нас се присъедини и старши лейтенант Петър Косев,
който смутолеви нещо, че Външно министерство имало голяма нужда от кадър,
подготвен във Военноморската академия в Ленинград. Как премина обучението няма
да разказвам, но нивото на Петър си беше около „удовлетворил“.
След първата година се завръщаме за лятна ваканция в София и Петьо реши да
ни покани, двама колеги, на гости ..... на баща си, който беше началник на
ГлавПУНА. Волгата ни закара до двуетажна вила, някъде в Бояна, Драгалевци или
на друго хубаво място около София. Вилата си беше хубава, двуетажна, с голям
гараж, вътре смесица от дървена дограма, мрамор и ковано желязо. Най-голямо
впечатление ми направи обаче добре гледаното лозе, около декар, което се
виждаше през прозорците и прекрасните големи овощни дървета.
Посрещна ни лично генералът, запознахме се и със съпругата му, обикновена
жена, която си личеше, че доста се е потрудила над гощавката ни. Зер, любимият
и син с колегите е дошъл – всичко е напълно нормално. На масата тръгна разговор
за обучението ни в Ленинград, генералът задаваше въпроси, а ние задоволявахме
неговото любопитство. Накрая домакинът (един истински Мехлис), поразмекнал се
малко от добрата ракия и малко вино, зададе сакралния въпрос:
- Е, момчета, имате ли някакви проблеми, които не можете да решите?
И тук Цено, който се обучаваше по щурманска специалност, постави както му
казват сега своя социален въпрос:
- Ами, другарю генерал, аз имам проблем – не мога да запиша дъщеря си на
детска градина и затова жена ми не ходи на работа и стои в къщи да гледа
детето.
Тук генералът зае важна поза и назидателно каза:
- Вие, другарю старши лейтенант нещо не сте разбрали или не сте направили.
Напразно се оплаквате, в България въпросът с детските градини в решен – места има
за всяко дете.
Цено се съпротивлява:
- Ама то на други места може да има, но в Петлешев (кв. Младост се наричаше
така) няма вече повече от година и ни предлагат да водим дъщеря си на градина в
квартал Аспарухово, което е на 10 километра.
Тук и Петьо направи опит да помогне:
- Татко, то тук в София може да има за всички, ама не е така на всички места
– на което моментално беше отрязан:
- Ти не се обаждай като не знаеш! Нашата партия е гарантирала детски градини
за всички деца! Ти ли знаеш повече или Централният комитет на Партията? – И към
Цено: - Вижте там, позаинтересувайте се по-точно, уредете си въпроса и не разпространявайте
неверни слухове!
Иначе домакините бяха много гостоприемни и на отиване си пожелахме взаимно
само много хубави неща.
- - -
Беше 1988 или вече 1989 година, години на разсънване, пробуждане и
проумяване – течеше бурна перестойка, сиреч снишаване, докато отмине бурята.
ЦК-то на БКП-то ни беше организирало поредната национална партийна конференция,
на която любимият ръководител (сещате се кой е той, сега някои много го любят и
хвалят) доразвиваше своите теоретически разработки и практически подходи (и
такива тарикатлъци бяха измислили професорите от рода на Искра Баева и Андрей
Пантев).
От Военноморското училище, уж избран от масите, на „историческата“
конференция замина самият началник на Политотдела капитан 1 ранг Гюмюшев. След
завръщането си той събра офицерите и преподавателите в голяма зала, за да ни
запознае с протичането на конференцията и много важните и решения.
- Другари, всички делегати от Варна се събрахме пред Партийния дом (за
по-младите и забравящите - така се казваше тогава общинската сграда), седнахме
в най-новите автобуси от Златни пясъци и ни отведоха до летището, където със
специален самолет отлетяхме за София. Заседанията на конференцията бяха
организирани прекрасно, също и материалното осигуряване – в най-хубавите
хотели, хранехме се в добри ресторанти, имаше всичко, другари, от пиле мляко
...
На това място някой от задните редове се обади:
- А картофена салата имаше ли? (По това време, по някаква незнайна причина
бяха изчезнали картофите, лукът, чесънът, че и други продукти.)
Без да се усети за подбива, Гюмюшев възторжено продължи:
- Всичко имаше, бе другари, всичко беше прекрасно и решенията на
конференцията бяха прекрасни!
- - -
Превъртам още малко стрелките на годините и хоп 14 извънреден конгрес на
БКП. Ама нали вече е 1990 година, отгоре взели неправдоподобно за
комунистическата гилдия/мафия решение – делегатите за конгреса да се избират на
общи събрания, а не както по-рано да се определят в тесен кръг от
„високоотговорни“ лица (на руски „узкий круг ограниченных лиц“).
И така, в Морското училище се
събират всички комунисти, около 250-300 души - офицери, старшини и курсанти.
Пред тях се представя одобрената кандидатура на преподавател от катедра
„Обществени науки“. Има ли други предложения? И хоп, вдигам ръка и казвам: „Аз
желая да бъда делегат на конгреса“.
Малко смущение в ръководството, но ... демокрацията вече ни е „обзела“ до
костния мозък! Затова, нека кандидатите да изложат своите виждания и платформи.
Имам слаби спомени какво точно съм говорил на трибуната, но мен ме познаваха
курсантите, на които съм преподавал, и те много добре бяха запознати с някои
мои виждания и радикални предложения за реформи. Изведнъж един млад офицер взе
думата и каза: „Ако има някой, който може да постави радикално проблемите за
решаване, това е капитан Йорданов!“ Това май наклони рязко везните и в
последващото гласуване моя милост беше избран за делегат. На Конгрес! На БКП!?
Още в първите заседания на конгреса заваляха различни предложения,
най-радикалното от които беше (помня само, че изказващия се беше от Пловдив)
всички членове на Политбюро и на Централния комитет да напуснат залата на
конгреса!
Сменящите се ръководители на заседанията П.Младенов, А. Лилов и А.Луканов
ловко заобикаляха подобни предложения и умело манипулираха основната маса
делегати (общият им брой беше над 4 000).
След първият ден моят приятел Цветан Жеков, който беше избран от база Бургас,
ме попита: „Абе, ние какво търсим тук?“ След кратко обсъждане обаче, решихме да
останем и да проследим цялата абсурдност на това събитие, което нямаше никакво
особено значение за развитието на тази партия и за страната, тъй като един
месец след конгреса номенклатурчиците взеха решението за преименуването на БКП
и за презаписване на членовете на старата партия в новата, уж социалистическа!
На царството на „верните“ партийни кадри, стари партийни секретари, явни и
неявни дейци и сътрудници на ДС се тури наименованието социалистическа, а
простите, т.е. обикновените членове – бабичките
и дядовците, работниците и селяните, за които присъщата земеделска им партия
беше непозната, всички тия бяха презаписани като вярващи в нов,
некомунистически идеал! Харно, а?
Тогава, вече в „новия“ стил на демокрация, в зала 1 на НДК бяха разположили
десетина микрофони в проходите за изказвания на желаещи, естествено между
определените предварително и старателно подготвени изказвания. Към микрофоните
се устемиха много хора с желание да предложат свои идеи. Най-впечатляваща и
често появяваща се фигура беше другарката Дърева, с пуловерчето!
Не щеш ли, в края на първия ден към микрофон номер 4 се устремих и аз, с
подготвени 3-4 „гениални“ предложения, първото от които беше: „Предлагам да не
се отминават без реакция, а незабавно да се гласуват подадените ценни
предложения, като това на другаря от Пловдив!“ Моментално микрофонът ми беше
изключен и водещият заседанието Петър Младенов каза сърцераздирателно:
„Другари, ние тук сме се събрали да спасяваме България, а не да се занимаваме с
глупости!“ (Язък за гениалните ми мисли и предложения.)
И тръгна едно спасяване на България по предварително определения от тях
сценарий ....
В една от почивките отидох към тоалетната и там се сблъсках очи в очи със
самия Луканов – ох, как ме изгледа пронизващо през тъмните си очила! (Аз бях с морска
военна униформа и не можеше да бъда сбъркан заради своето „изказване“).
И още една среща не мога да забравя: излязох във фоайето за малко почивка
от уморителните пледоарии за ценноста на единството на партията и съхраняване
на здравото ядро, когато край мен мина 28-30 годишен мъж, който плачеше със
сълзи. Отидох при него, поставих ръка на рамото му: „Какво се е случило,
приятелю?“ Бъдешият много уважаван професор Христо Смоленов ми отговори през
сълзи: „Те ни излъгаха, как може такова коварство? За едно се бяхме договаряли,
а какво става?“ Не го попитах за какво са се договаряли и с кого, тъй като беше
доста ясно и го зауспокоявах: „Нищо, нищо, успокой се, всичко ще се оправи.
Няма начин да не се оправи!“
Най-уморително от всичко беше
гласуването, по-точно броенето на гласовете, за нов Висш съвет на БКП. От
гласуването, което стана около 1900 часа, до обявяването на резултатите, минаха
над 16 часа. Нощта мина в спане и дремене
по креслата в зала 1 на НДК и около 1130 на другия ден бяхме ощастливени с
имената на новите ръководители (които се оказаха .... старите, но тук таме вкараха някои
нови, но проверени имена). Както е казал великият вожд и баща на народите
товарищ Сталин: „Не е важно кой как е гласувал, важно е кой брои гласовете!“
Върнах се във Варна и веднаха захвърлих в боклука проклетата партийна
книжка.
Ах, ти, комунистическа партийна гад, ще иззлорадстват някои – и ще бъдат
напълно прави. В онази обстановка, в която от раждането ни (роден съм през 1944
година) се насаждаше една фалшива идеология, когато всичко – по радиоточки, по телевизия,
в училищата и по работните места – беше задръстено
с комунистическите лъжи за светлото бъдеще, с планове за петилетки, социалистически
съревнования, с героизми и прослава единствено на комунистическите и съветските
герои и дейци, когато си впрегнат в системата Чавдарче/Пионерче/Комсомолец/Комунист,
обикновеният човек трудно можеше да си изработи сам странично виждане на цялата
нищожност и престъпност на системата, в която той е само едно малко винтче, на
което не се позволява да има свое мнение, а още повече да го изказва публично.
И на всички беше пределно ясно, това беше втълпено априори, че да се издигнеш в
кариерата и службата, трябва да си задължително член на тази единствено
правилна и вярна партия.
Написах това по-горе не за да се оправдавам – членуването в БКП аз считам за позора на моя живот. И не се
оправдавам, че съм се мъчил да променям някои неща. В тази система нищо не
подлежи на промяна, тя трябва просто да се премахне като престъпна и античовешка.
(Последните определения са доказани както теоретически, так и с масовата
практика в десетки страни по света!)
Радостно е, че много бивши членове на БКП постепенно почустваха, осъзнаха,
проумяха това и окончателно се разделиха с илюзиите за всякакъв вид
социалистическо щастие – независимо национал-социалистическо или
интернационал-пролетарско социалистическо.
Заедно с това друго трябва да е ясно, че днес много от работещите на всички
нива, от най-високото до средното и ниското, по неволя, а също и по житейска
принуда са били членове на БКП. Разграничението е в това, доколко те са
осъзнали и са се разделили със своите заблуди, или, както има доста много незнаещи
наивници и интелигентни лъжци, са в плен на някакви античовешки и антибългарски
мечти, които ги карат да ходят на Копринка, на Бузлуджа, да носят и си татуират
ликовете на доказани престъпници и мародери на своите народи, да веят чужди
знамена и да се покланят на чужди герои, паметници и символи. И да се кланят на
диктатори, които най-безсрамно се готвят да повторят военните си безумия в още по-голям
мащаб, обещавайки на своя народ: „Наши
души уйдут в рай, а они просто умрут!“
|
