Един за всички...

Съюз на подводничарите в Република България

 

Адрес:
гр.Варна, ул”Селиолу” 14Б,
ет.1, ап.2
Пощенски код: 9002
Тел.: 052/980734
GSM: 0886 010 888
E-mail:

   
 
Днес е г.

Малки (комунистически) истории
Автор: | Прегледана: 3205 | Публикувана на: 09:31, ПОНЕДЕЛНИК 5 АВГУСТ 2019 | Създай отметка   Домашна страниза
 

Малки (комунистически) истории

 

По нашата БНТ върви рубриката „Малки истории“, в която се разказват различни съдби и истории, свързани с трудностите и особеностите на настоящето. А моите истории постоянно ме теглят към миналото (без което, по определението на големи личности, настоящето ще бъде съпроводено с големи трудности, а бъдещето ще предполага катастрофи).

1965 година, вече съм трети курс в Морското училище и ме назначават за командир на отделение в новобранската рота. Запознавайки се с младежите от моето отделение, към мен постъпват интересни сведения, че в ротата са приети и няколко курсанти близки на големи „клечки“, т.е. с привилегиите на „богоизбраните“ активни борци. Някои не издържаха на режима и напуснаха още през първите 2-3 месеца. Други изкараха пълния курс на обучение и се реализираха по различен начин, но зад гърба си имаха нужните „гърбове“.

Курсант Петър Косев се оказа син на генерал Косев, по това време командващ 3 армия, а впоследствие началник на ГлавПУНА (Главно политическо управлвнив на народната армия), партизанин от Горнооряховския партизански отряд. Петър се учеше доста под средното ниво, за което се разказваха легенди за неговите знания и умения, а така също и за провеждането на специални изпити. И както се учеше за гражданския флот, изведнъж се оказа прехвърлен към военния флот. Завършват пети курс, произвеждат ги и военните лейтенанти са разпределени на стаж на бъдещите си кораби. Петър е определен за щурман на базов тралчик, а първенецът на випуска Иван Йорданов (бъдещ военен аташе в Англия и САЩ, бъдещ началник на ВВМУ „Н.Й.Вапцаров“) поради блестящите си знания (включително и на английски език) е определен за кадър на Външното ни министерство. Каква е изненадата обаче, когато на 1 октомври се обявява заповедта за разпределение: лейтенант Йорданов отива щурман на базовия тралчик, а лейтенант Косев се озовава в посолството ни в Белград като някакъв секретар.

Минаха 5 години, и ние, четирима млади офицери, след продължителна старателна подготовка и щателни конкусни изпити, се качихме на влака София – Ленинград. Неочаквано към нас се присъедини и старши лейтенант Петър Косев, който смутолеви нещо, че Външно министерство имало голяма нужда от кадър, подготвен във Военноморската академия в Ленинград. Как премина обучението няма да разказвам, но нивото на Петър си беше около „удовлетворил“.

След първата година се завръщаме за лятна ваканция в София и Петьо реши да ни покани, двама колеги, на гости ..... на баща си, който беше началник на ГлавПУНА. Волгата ни закара до двуетажна вила, някъде в Бояна, Драгалевци или на друго хубаво място около София. Вилата си беше хубава, двуетажна, с голям гараж, вътре смесица от дървена дограма, мрамор и ковано желязо. Най-голямо впечатление ми направи обаче добре гледаното лозе, около декар, което се виждаше през прозорците и прекрасните големи овощни дървета.

Посрещна ни лично генералът, запознахме се и със съпругата му, обикновена жена, която си личеше, че доста се е потрудила над гощавката ни. Зер, любимият и син с колегите е дошъл – всичко е напълно нормално. На масата тръгна разговор за обучението ни в Ленинград, генералът задаваше въпроси, а ние задоволявахме неговото любопитство. Накрая домакинът (един истински Мехлис), поразмекнал се малко от добрата ракия и малко вино, зададе сакралния въпрос:

-  Е, момчета, имате ли някакви проблеми, които не можете да решите?

И тук Цено, който се обучаваше по щурманска специалност, постави както му казват сега своя социален въпрос:

-  Ами, другарю генерал, аз имам проблем – не мога да запиша дъщеря си на детска градина и затова жена ми не ходи на работа и стои в къщи да гледа детето.

Тук генералът зае важна поза и назидателно каза:

-  Вие, другарю старши лейтенант нещо не сте разбрали или не сте направили. Напразно се оплаквате, в България въпросът с детските градини в решен – места има за всяко дете.

Цено се съпротивлява:

-  Ама то на други места може да има, но в Петлешев (кв. Младост се наричаше така) няма вече повече от година и ни предлагат да водим дъщеря си на градина в квартал Аспарухово, което е на 10 километра.

Тук и Петьо направи опит да помогне:

-  Татко, то тук в София може да има за всички, ама не е така на всички места – на което моментално беше отрязан:

-  Ти не се обаждай като не знаеш! Нашата партия е гарантирала детски градини за всички деца! Ти ли знаеш повече или Централният комитет на Партията? – И към Цено: - Вижте там, позаинтересувайте се по-точно, уредете си въпроса и не разпространявайте неверни слухове!

Иначе домакините бяха много гостоприемни и на отиване си пожелахме взаимно само много хубави неща.

-         -     -

Беше 1988 или вече 1989 година, години на разсънване, пробуждане и проумяване – течеше бурна перестойка, сиреч снишаване, докато отмине бурята. ЦК-то на БКП-то ни беше организирало поредната национална партийна конференция, на която любимият ръководител (сещате се кой е той, сега някои много го любят и хвалят) доразвиваше своите теоретически разработки и практически подходи (и такива тарикатлъци бяха измислили професорите от рода на Искра Баева и Андрей Пантев).

От Военноморското училище, уж избран от масите, на „историческата“ конференция замина самият началник на Политотдела капитан 1 ранг Гюмюшев. След завръщането си той събра офицерите и преподавателите в голяма зала, за да ни запознае с протичането на конференцията и много важните и решения.

-  Другари, всички делегати от Варна се събрахме пред Партийния дом (за по-младите и забравящите - така се казваше тогава общинската сграда), седнахме в най-новите автобуси от Златни пясъци и ни отведоха до летището, където със специален самолет отлетяхме за София. Заседанията на конференцията бяха организирани прекрасно, също и материалното осигуряване – в най-хубавите хотели, хранехме се в добри ресторанти, имаше всичко, другари, от пиле мляко ...

На това място някой от задните редове се обади:

-  А картофена салата имаше ли? (По това време, по някаква незнайна причина бяха изчезнали картофите, лукът, чесънът, че и други продукти.)

Без да се усети за подбива, Гюмюшев възторжено продължи:

-  Всичко имаше, бе другари, всичко беше прекрасно и решенията на конференцията бяха прекрасни!

-         -     -

 

Превъртам още малко стрелките на годините и хоп 14 извънреден конгрес на БКП. Ама нали вече е 1990 година, отгоре взели неправдоподобно за комунистическата гилдия/мафия решение – делегатите за конгреса да се избират на общи събрания, а не както по-рано да се определят в тесен кръг от „високоотговорни“ лица (на руски „узкий круг ограниченных лиц“).

 И така, в Морското училище се събират всички комунисти, около 250-300 души - офицери, старшини и курсанти. Пред тях се представя одобрената кандидатура на преподавател от катедра „Обществени науки“. Има ли други предложения? И хоп, вдигам ръка и казвам: „Аз желая да бъда делегат на конгреса“.

Малко смущение в ръководството, но ... демокрацията вече ни е „обзела“ до костния мозък! Затова, нека кандидатите да изложат своите виждания и платформи. Имам слаби спомени какво точно съм говорил на трибуната, но мен ме познаваха курсантите, на които съм преподавал, и те много добре бяха запознати с някои мои виждания и радикални предложения за реформи. Изведнъж един млад офицер взе думата и каза: „Ако има някой, който може да постави радикално проблемите за решаване, това е капитан Йорданов!“ Това май наклони рязко везните и в последващото гласуване моя милост беше избран за делегат. На Конгрес! На БКП!?

Още в първите заседания на конгреса заваляха различни предложения, най-радикалното от които беше (помня само, че изказващия се беше от Пловдив) всички членове на Политбюро и на Централния комитет да напуснат залата на конгреса!

Сменящите се ръководители на заседанията П.Младенов, А. Лилов и А.Луканов ловко заобикаляха подобни предложения и умело манипулираха основната маса делегати (общият им брой беше над 4 000).

След първият ден моят приятел Цветан Жеков, който беше избран от база Бургас, ме попита: „Абе, ние какво търсим тук?“ След кратко обсъждане обаче, решихме да останем и да проследим цялата абсурдност на това събитие, което нямаше никакво особено значение за развитието на тази партия и за страната, тъй като един месец след конгреса номенклатурчиците взеха решението за преименуването на БКП и за презаписване на членовете на старата партия в новата, уж социалистическа! На царството на „верните“ партийни кадри, стари партийни секретари, явни и неявни дейци и сътрудници на ДС се тури наименованието социалистическа, а простите, т.е. обикновените членове – бабичките  и дядовците, работниците и селяните, за които присъщата земеделска им партия беше непозната, всички тия бяха презаписани като вярващи в нов, некомунистически идеал! Харно, а?

Тогава, вече в „новия“ стил на демокрация, в зала 1 на НДК бяха разположили десетина микрофони в проходите за изказвания на желаещи, естествено между определените предварително и старателно подготвени изказвания. Към микрофоните се устемиха много хора с желание да предложат свои идеи. Най-впечатляваща и често появяваща се фигура беше другарката Дърева, с пуловерчето!

Не щеш ли, в края на първия ден към микрофон номер 4 се устремих и аз, с подготвени 3-4 „гениални“ предложения, първото от които беше: „Предлагам да не се отминават без реакция, а незабавно да се гласуват подадените ценни предложения, като това на другаря от Пловдив!“ Моментално микрофонът ми беше изключен и водещият заседанието Петър Младенов каза сърцераздирателно: „Другари, ние тук сме се събрали да спасяваме България, а не да се занимаваме с глупости!“ (Язък за гениалните ми мисли и предложения.)

И тръгна едно спасяване на България по предварително определения от тях сценарий ....

В една от почивките отидох към тоалетната и там се сблъсках очи в очи със самия Луканов – ох, как ме изгледа пронизващо през тъмните си очила! (Аз бях с морска военна униформа и не можеше да бъда сбъркан заради своето „изказване“).

И още една среща не мога да забравя: излязох във фоайето за малко почивка от уморителните пледоарии за ценноста на единството на партията и съхраняване на здравото ядро, когато край мен мина 28-30 годишен мъж, който плачеше със сълзи. Отидох при него, поставих ръка на рамото му: „Какво се е случило, приятелю?“ Бъдешият много уважаван професор Христо Смоленов ми отговори през сълзи: „Те ни излъгаха, как може такова коварство? За едно се бяхме договаряли, а какво става?“ Не го попитах за какво са се договаряли и с кого, тъй като беше доста ясно и го зауспокоявах: „Нищо, нищо, успокой се, всичко ще се оправи. Няма начин да не се оправи!“

Най-уморително  от всичко беше гласуването, по-точно броенето на гласовете, за нов Висш съвет на БКП. От гласуването, което стана около 1900 часа, до обявяването на резултатите, минаха над 16 часа. Нощта мина в спане и дремене по креслата в зала 1 на НДК и около 1130 на другия ден бяхме ощастливени с имената на новите ръководители (които се оказаха   .... старите, но тук таме вкараха някои нови, но проверени имена). Както е казал великият вожд и баща на народите товарищ Сталин: „Не е важно кой как е гласувал, важно е кой брои гласовете!“

Върнах се във Варна и веднаха захвърлих в боклука проклетата партийна книжка.

Ах, ти, комунистическа партийна гад, ще иззлорадстват някои – и ще бъдат напълно прави. В онази обстановка, в която от раждането ни (роден съм през 1944 година) се насаждаше една фалшива идеология, когато всичко – по радиоточки, по телевизия, в училищата и  по работните места – беше задръстено с комунистическите лъжи за светлото бъдеще, с планове за петилетки, социалистически съревнования, с героизми и прослава единствено на комунистическите и съветските герои и дейци, когато си впрегнат в системата Чавдарче/Пионерче/Комсомолец/Комунист, обикновеният човек трудно можеше да си изработи сам странично виждане на цялата нищожност и престъпност на системата, в която той е само едно малко винтче, на което не се позволява да има свое мнение, а още повече да го изказва публично. И на всички беше пределно ясно, това беше втълпено априори, че да се издигнеш в кариерата и службата, трябва да си задължително член на тази единствено правилна и вярна партия.

Написах това по-горе не за да се оправдавам – членуването в БКП аз считам за позора на моя живот. И не се оправдавам, че съм се мъчил да променям някои неща. В тази система нищо не подлежи на промяна, тя трябва просто да се премахне като престъпна и античовешка. (Последните определения са доказани както теоретически, так и с масовата практика в десетки страни по света!)

Радостно е, че много бивши членове на БКП постепенно почустваха, осъзнаха, проумяха това и окончателно се разделиха с илюзиите за всякакъв вид социалистическо щастие – независимо национал-социалистическо или интернационал-пролетарско социалистическо.

Заедно с това друго трябва да е ясно, че днес много от работещите на всички нива, от най-високото до средното и ниското, по неволя, а също и по житейска принуда са били членове на БКП. Разграничението е в това, доколко те са осъзнали и са се разделили със своите заблуди, или, както има доста много незнаещи наивници и интелигентни лъжци, са в плен на някакви античовешки и антибългарски мечти, които ги карат да ходят на Копринка, на Бузлуджа, да носят и си татуират ликовете на доказани престъпници и мародери на своите народи, да веят чужди знамена и да се покланят на чужди герои, паметници и символи. И да се кланят на диктатори, които най-безсрамно се готвят да повторят военните си безумия в още по-голям мащаб, обещавайки  на своя народ: „Наши души уйдут в рай, а они просто умрут!“

 

<< Назад

Остави коментар

Име
Е - поща
Уеб сайт
Оставащи символи: 255
начало · устав · новини · карта на сайта · контакти