Един за всички...

Съюз на подводничарите в Република България

 

Адрес:
гр.Варна, ул”Селиолу” 14Б,
ет.1, ап.2
Пощенски код: 9002
Тел.: 052/980734
GSM: 0886 010 888
E-mail:

   
 
Днес е г.

Спомени от дългогодишната ми служба на подводниците (1948-1963)
Автор: Мичман от запаса Страхил Манолов Гогов | Прегледана: 4579
 

На 1 април 1947 г. пристигнах във Варна от родното ми село Гърбино, Кюстендилско. На пристанището ни посрещна представител на ВМС. Натовариха ни на катер и заминахме за учебния център на водолетище „Чайка". Новобранското обуче­ ние завърши след три месеца, след което преминахме тримесечна военноморска под­ готовка във военноморската база. Изпратиха ме на торпеден катер „Люрсен" като моторист. Там не се задържах дълго, защото ме командироваха в сградата на учебната школа. Разбрах, че ще ни подготвят да приемем нови бойни кораби.

В началото на м. януари 1948 г. ме върнаха на „Люрсен"-а. През март - отново в учебната школа, но този път бяхме много повече моряци, старшини и офице­ри. Разпределиха ни на три групи по екипажи. Започна сериозна подготовка по специ­ алности. Нашата група № 2 се състоеше от:

-командир на кораба - капитан-лейтенант Лютов

-старши пом. командир - старши лейтенант Любомир Чифутов

-щурман - старши лейтенант Матей Матев

-зам. пом. командир старши лейтенант Георги Георгиев

-механик - старши лейтенант Димитър Радушев

-боцман - главен старшина Иван Иванов

-командир на група дизелисти - старшина I степен Георги Стаматов

-командир на група електрици - старшина I степен Георги Кинов

-командир на група трюмни машинисти - старшина I степен (?)

-командир на група торпедисти - (?)

Личният състав беше разпределен по специалности. Помня имената на част от матросите: И. Иванов, Демирев, Иванов, Радев, Мадшенков, Гогов, Зидаров, Стаматов, Р. Иванов, П. Стоянов, Павел Димитров, Ст. Стефанов.

Ръководители на групата бяха: Карагюлев, капитан-лейтенант Недялко Ми­лушев (дивизионен щурман), старши лейтенант Марков (дивизионен свързист), капи­ тан-лейтенант Филев (дивизионен механик). Един ден, в началото на април 1948 г. ни строиха по екипажи, провериха ни и дадоха командата: „Приготвяй си багажа и изли­ зай вън на площадката!" Отвън ни чакаха военни камиони, закрити с брезент. Натова рихме се по тъмно и се озовахме в учебния център в местността „Св. Константин". Там стояхме около седмица. Раздадоха ни цивилни дрехи, а военните ги сдадохме. На дру гия ден дойде офицер от Министерството на отбраната. Построихме се цивилни. Нак ратко той ни обясни за какво сме тук и къде отиваме: „Заминавате за СССР. Там що се учите и ще получите кораби, тип подводници". Получихме задгранични паспорти, разгледахме и ги върнахме обратно. Отново ни натовариха по тъмно на камиони. По късно се озовахме на морска гара Варна.

Качихме се на съветския товарен кораб „Белороссия", който идваше от Индия, натоварен с корк на плочи, вързани на бали. Пътуването към Одеса бе неудобно, беше ни студено. Когато пристигнахме, ни откараха в банята на военноморската база. Там сдадох ме цивилното облекло и получихме съветски морски униформи. След това и учебен център започнахме тежка и трудна подготовка. Руският език се оказа труден, макар и сходен с нашия. След няколко месеца ни разрешиха градски отпуск, организирано - на групи. Връзка с родината и със семействата си нямахме. Мина почти половин година, докато ни разрешат да пишем писма до родители и близки. След около година подготовка ни командироваха във военноморската база, в непосредствена близост до района на под­ водните лодки.

Беше ни предоставен стар товаропътнически кораб „Очаков", пригоден за живеене. Личният състав бе настанен в голям кубрик, а командният - в каюти. Посте­пенно животът ни се нормализира. Редовно излизахме в градски отпуск, повиши се и самочувствието ни. „Очаков" се отопляваше с парен котел, въглищата за който това­ рехме сами. По същото време духов оркестър, разположен на палубата, повишаваше настроението ни.

Когато за пръв път влязох в подводна лодка, направо се уплаших. Удивих се, като видях натрупаните прибори, плетеници от кабели, тръби, колонки с маховици, измерителни уреди - нямаше празно място и всичко блестеше. През 1949 г. ни раз­ решиха един месец домашна отпуска. Пътуването беше с товарен кораб до Варна, а обратно - с бърз влак Варна-Букурещ-Унгени-Кишинев-Одеса. Подготовката продължи и през 1950 г. вече дублирахме съветските екипажи. По време на плаване усвоявахме материалната част под наблюдението на инструкторите. През 1951 г. започнахме да дублираме и вахтените от съветския екипаж за 24 часа дежурство. Същата година дойде заповед за производството на повечето от нас в по-горно звание. Заредиха се плавания в зимни и летни условия. По време на отделните задачи получавахме много „вводни" (аварийни учебни ходове): жирокомпасът не работи, трюмният клапан не се отваря, пожар в пети отсек и т.н.

Имаше и 45-дневни походи край Кримския полуостров, където отработвах ме всички курсови задачи. След напрегнатата работа ни оставаше време за почивка и отмора. Спомням си един случай, когато надвечер си прибирахме от плаване и акустикът засече разстояние между дъното и кила на подводната лодка 0,5 -1 м.! Можеше да заседнем. Бойна тревога, удвоено внимание от страна на личния състав и след около половин час се измъкнахме от плитчината.

След домашния отпуск през 1951 г. настъпиха размествания в командния състав. На нашата ПЛ М-203 командир стана капитан-лейтенант Матей Матев, а негов старши помощник - старши лейтенант Любомир Сапунджиев. Аз, вече като старшина I степен, преминах на М-204 като командир на дизелната група. Командир на дивизиона стана капитан-лейтенант Недялко Милушев, а длъжността началник-щаб се изпълня­ ваше от капитан-лейтенант Матев. ЗКПЧ бе капитан-лейтенант Никифор Новаков. През зимата на 1951/1952 г. отново товарихме въглища на „Очаков", ободрявани от духов оркестър, а през юни-юли - отново 45-дневен поход край Кримския полуостров. През лятото на 1953 г. този поход бе отменен, за да ползваме домашен отпуск в България. След като се завърнахме в Одеса, учебният процес с новото попълнение вече се водеше от български специалисти.

Мисля, че беше около 30 май 1954 г„ когато М-201 и М-204 извършихме преход от Одеса до Варна. Започнахме да изучаваме българското черноморско крайб режие до Несебър. Пристигна и ремонтираната М-203. В началото на август 1954 г. се върнахме в Одеса, където за седмица трябваше да приемем материалната част и ЗИП. Извършихме дълбоководни изпитания в района на гр. Балаклава. На 10 август бяхме тържествено изпратени от Одеса, а на следващия ден ни посрещнаха също тържестве­ но във Варна. Разтоварихме личните си багажи и ЗИП-а. Дадоха ни няколко дни почив­ ка.

На 18 август 1954 г. точно в 9.00 ч. съветски матроси снеха съветските военноморски флагове от трите подводници, а български матроси вдигнаха наши фла­ гове под звуците на националния ни химн. Присъстваха гости от министерството и щаба на флота. Съветските матроси, заедно с флаговете, слязоха от борда и на под­ водните лодки останаха само българските екипажи. Нашата М-204 в българския флот стана ПЛ-43. Командният състав бе:

-капитан-лейтенант Иван фиданчев - командир

-старши лейтенант Стефан Донев - ЗКПЧ

-старши лейтенант Неделчев - старши пом. командир

-лейтенант Васил Лазаров - щурман

-старши лейтенант Милушев - механик

-главен старшина Кръстьо Кутин - боцман

-мичман Георги Кинов - командир група електрици

-главен старшина Страхил Гогов - командир на група дизелисти

-старшина I степен Димитър Щерев - командир на трюмна група

-старшина I степен Стоян Капитански - командир на група торпедисти

Помня и някои имена от личния състав: старшините II степен Райко Стаматов, Здравко Вучев, Живков, Георги Пепин, Симеон Червенков, Стумбов. Като подводен полигон използвахме отначало Варненското езеро, където сдадохме първите курсови задачи. Настъпиха и някои размествания в командния състав. Командир на ПЛ-42 стана капитан-лейтенант К. Балинов, а старши помощник - старши лейтенант В. Лазаров. За механик бе назначен старши лейтенант Пенчев. Почти до края на 1955 г. плавахме само в надводно положение, след което в открито море срещу Несебър започнахме подводни учения. През лятото на 1956 г. зачестиха съвместните учения с нашите кораби - преслед­вачи на подводници. Тогава направихме приятелско посещение до Севастопол и Одеса. След това - интензивна бойна подготовка. Веднъж в пристанище Мичурин ни връхлетя силна буря. Когато по-късно поехме трите подводни лодки в килватер, получихме сигнал от флагмана, че близо по курса има изплавала мина, опасна за корабоплаването. Запо вядаха на екипажа на ПЛ-42 да охранява мината, докато дойде подривна команда от военноморска база Бургас. След около час специалисти дойдоха с катер и взривиха мината.

През 1957 г. получихме заповед да стоварим на брега на Несебърския залив група, която да взриви моста над сухата река. Ошвартовахме се в Несебър и вечеряхме всички, с изключение на подривната група, която получи суха храна. След полунощ се снехме по тревога и застанахме недалеч от брега. След изплаването „диверсионната група" пое към него с гумена лодка. Преди да се потопим обратно, се получи нещо интересно. Почти целият екипаж, с изключение на тези, които бяха на суха храна, получи разстройство. Наложи се да искаме отсрочка от щаба на флота за изпълнение на задачата, а командирът разреши палубата да се използва като тоалетна. Лекарят от военноморска­ та база майор Иванов се видя в чудо, когато на палубата лъснаха десет-петнадесет дупета. Той ни свари бака с ориз и ни даде лекарства. Скоро се оправихме и изпълнихме задачата.

През 1958 г. получихме нова материална част - подводни лодки проект 613. М- 41 и М-42 бяха сдадени на съветски екипажи, а М-43 остана да осигурява всички задачи на флота, докато нашите екипажи усвоят новите кораби. През 1959 г. при преход от Варна за Севастопол плавахме при страшен щорм. Не бях виждал такава вълна. Когато стигнахме в Севастопол, имахме усещането, че и земята продължавала се люлее. Плава­нията до Севастопол бяха всяка година.

Мичман от запаса Страхил Манолов Гогов

<< Назад

Остави коментар

Име
Е - поща
Уеб сайт
Оставащи символи: 255
начало · устав · новини · карта на сайта · контакти