Един за всички...

Съюз на подводничарите в Република България

 

Адрес:
гр.Варна, ул”Селиолу” 14Б,
ет.1, ап.2
Пощенски код: 9002
Тел.: 052/980734
GSM: 0886 010 888
E-mail:

   
 
Днес е г.

От Корнелиус Ван Дребел до атомния ракетоносец
Автор: Радослав Иванов | Прегледана: 2214 | Публикувана на: 09:13, ЧЕТВЪРТЪК 14 АВГУСТ 2008
 

375 години подводно корабоплаване

Още с появата на първите цивилизации, независимо от своята земна същност, човекът обръща своя взор към морето. Отначало той влиза в морето с малката риболовна лодка, докато се стигне по-късно до големите морски кораби. От първите опити за плаване датират и желанията новото транспортно средство да бъде използвано за воен ни цели. Различните култури постепенно овладяват изкуството да строят кораби. Отдел ните идеи и успехи бързо са заимствани както от враговете, така и от приятелите. Гребн ите кораби, започнати да се строят в Финикия, скоро се появяват и в древна Гърция, а по-късно и във флота на Римската Империя. Постепенно веслата се изместват от платна та и човешката сила отстъпва пред силата на вятъра. През XIV век първите оръдия си появяват на корабите, но едва след около столетие те започват да се смятат за основна корабна бойна мощ. Хегемонията на оръдието продължава изключително дълго - до XX век. Сменят се тактиките на водене на морския бой, класовете кораби и тяхното водоиз местване, двигателите и съответно скоростта, единствено като че ли вечно си остава оръдието. Усъвършенстват се само системите, скорострелността и далекобойността.

През всички тези столетия побеждавали като правило по-големите, с по-мощ­ но артилерийско въоръжение кораби. Това статукво е един от стимулите за създаването на скрит под водата, неголям, но мощен кораб, който би могъл ефективно да противо­ действа на артилерийските колоси. Тази роля се отрежда на подводния кораб и все по- често към тази идея се насочва мисълта на техническите гении на Средновековието.

Най-старото точно техническо описание на подводен кораб е това на англича­ нина Уйлям Бърн от 1578 г. Той използва принципа на Архимед за изтласкващата сила на водата, като показва необходимостта подводницата да има променливо тегло. Смята се, че и великият Леонардо Да Винчи е създал собствен чертеж на подводница. Но в един момент, предвиждайки, че развитието на разработката ще доведе до това хората да се избиват и под водата, изоставя тази идея.

През 1624 г. е създаден първият подводен кораб от холандеца Корнелиус Ван Дребел. Корабът е дървен, като хидроизолация се използвала намаслена кожа и се прид­ вижвал с помощта на весла. Безспорен успех е идеята изплаването и потапянето да се осъществяват чрез пълнене и изпразване на кожени мехове, което като принцип се при­лага и в съвременните подводници чрез системата за приемане и продухване на воден баласт.

През 1634 г. ученикът на Рене Декарт - френският монах Марсен, за първи път предлага проект с военно предназначение, а също и идеята, че корабът трябва да е метален. От този период възникват и съществените проблеми на подводното плаване -двигател и въоръжение. Множеството предложения и решения, успешни, а също и тра­ гични опити през следващите столетия, постепенно ще доведат до окончателния изчистен вариант за енергетическата система на подводницата и нейното въоръжение. Но това ще стане едва в края на XIX век.

А преди това през 1720 г. в Санкт - Петербург е заложена подводна лодка с 6-метров корпус, покрит с желязо. Първоначалната идея на главния конструктор Е фим Никонов да се въоръжи лодката с оръдие, е изоставена и е заменена с предложението за подводничар, изплуващ от лодката в подобие на скафандър, за да разруши механично дъното на вражеския кораб. Впоследствие през 1724 г. при изпитания след удар в дьното лодката се поврежда, а след смъртта на руския император Петър I интересът към начинанието изчезва.

Създадената в периода 1773-76 г. в Северна Америка от Дейвид Бушнел подвод на лодка, наречена заради формата си „костенурка" (Търтъл), е използвана за първи път във военни операции - атакуването на фрегатите „Ийгъл" и „Цербер". Може би този факт имат предвид американците, определяйки Бушнел като баща на подводното пла­ване . „Костенурката" разполага с ръчно задвижван винт за подводен ход, а оръжието й е мина, която трябва да бъде прикрепена към дъното на атакувания кораб. И двете атаки са неуспешни, а самата „костенурка" става и първата подводна лодка загинала от артиле­ рийския огън на противника („Цербер"). Новаторските и съответно по-късно приложените идеи в тази лодка са: баластни цистерна и помпа, компас и манометър - дълбоко мер.

В края на XVIII век в редиците на подводните конструктори се появява едно известно име - Робърт Фултън. Бъдещият създател на парахода пише: «Военните кораби са по мое мнение остатъци от отживели воински навици, политическа болест, против което досега не е намерено средство. Моето твърдо убеждение е, че тези навици трябва да се изкоренят и най-действеното средство за това се явяват подводните кораби, въ­ оръжени с мини.» Плановете на Фултън дълго време не намират подкрепа във френското адмиралтейство. Единствен към идеята проявява интерес първият тогава консул на Фран­ ция - Наполеон Бонапарт. През 1800 г. е построен първият образец. След една година на бял свят излиза по-съвършеният «Наутилус» с размери - дължина 6,5 м. и ширина 2,5 м. «Наутилус» е първият проект с отделен двигател за подводен ход - въртящ се ръчно винт и мачта с платна за движение в надводно положение. Минното въоръжение представлява две съединени бурета с барут. Интересните нововъведения са: вертикал­ ните и хоризонтални рули, позволяващи добра маневреност под вода, електрическият способ за взривяване. Независимо от ниската ефективност на рулите, предвид малката подводна скорост, лодката успява да се потопи на рейда в Брест и след придвижване в подводно положение да осъществи успешна атака на предвидената за целта лодка. След противоречия с френското командване, Фултън решава в името на прогреса да реализи­ра своя проект с англичаните. Независимо от първоначалния радушен прием и успешни­ те изпитания, скоро англичаните разбират, че това оръжие едва ли би донесло в страте­гически план изгоди за Кралството. В тази връзка британския адмирал Ърл Сейнт Винсънт казва: «Не обръщайте внимание на това предложение и не се занимавайте с него. Ако ние го използваме, другите държави ще направят същото. Тогава нашето превъзход­ ство на море ще понесе най-големия удар, който бихме могли да си представим.» По тази причина проектът е откупен от Адмиралтейството и по-късно погребан в архивите.

В началото на XIX век интересът към строителството на подводни лодки рязко нараства. Различни разработки се правят в много европейски държави. Увеличават се и нововъденията в устройството им. От този период са известни французите Монжери, Кастер и Пти, руснаците Черновски, Подолецки и Шилдер, испанецът Севери. Доказател ствата, че новата професия е сред наи-опасните идват много бързо – Кастер, Пти и Севери загиват при изпитаният на своите кораби. И в бъдеще професията на подводни чаря, заедно с тази на летеца, ще вземат най-тежките лепти при овладяването на морс ките дълбини и небесните простори.

От всичките проекти най-интересен е този на руския инженер – генерал Карл Шидлер. Неговият кораб вече има изцяло 6-метров метален корпус, но задвижването отново става чрез гребла. Съществен напредък има във въоръжението. Освен електрическа мина, на кораба е има и фугасни ракети, възпламенявани с електрически ток. Това нововъдение е първообраз на съвременното мощно ракетно въоръжение на стратеги ческите и ударни субмарини. В кораба е използван и хоризонтоскопа на Ломоносов и подводницата получава своето скрито средство за наблюдение - перископа. За ш.рпи път на кораба се качва и професионален военен като командир - мичманът (дн. лейте нант) Шмельов.

Разработките от средата и втората половина на XIX век буксуват заради нере шимите проблеми на този етап - отсъствието на ефективен механичен двигател и знания за хидродинамиката на потопеното тяло. Първият проект на подводница с парна машина е разработен през 1795 г. от французина Арман Мезер, но неговото построяване е става възможно едва през 1846 г. от неговия съотечественик Проспер Пейнр. В оригиналната установка, наречена «хидростат», изгаря смес от брикети и въглища със селитра. Парата и продуктите от изгарянето се изхвърлят чрез невъзвратен клапан зад борда. Но този проект също има съществени недостатъци.

Последовател на Мезер става американецът Лоднер Филипс, който през 1851 г. построява кораб с паромашинна енергетика, който при едно от потапянето в езерото Ери се спуска под пределната дълбочина и е смазан от водното налягане. Екипажът про­ дължава списъка на загиналите в името на подводното дело.

През следващите години с променлив успех се създават нови проекти. На ба­ зата на парната машина създава кораб Джейм Песмит. Руският инженер Спиридонов използвал силата на сгъстеният въздух, създавайки водометен движител. От този период по-ярко се откроява разработката на Иван Александровски. Неговият кораб е с водоиз местване над 300 тона, има единна енергетична установка от два пневматични двигателя и два гребни вала. На чертежа на неговата подводница вече откриваме кърмови хори­ зонтални рули, компресор за сгъстен въздух, цистерни за главен баласт, продухвани със сгъстен въздух, водолазна камера и рубка. Независимо от съществените нововъдения, лодката достига скоростта от само 1,5 възла, което прави хоризонталните кърмила от­ ново малко ефективни. Лодката трудно поддържа зададената дълбочина.

Малко по-късно, през 1862 г., французите Буржуа и Брюн използват също пневматичен двигател, но и тяхната лодка «Плонжер» не постигнала съществени успехи при изпитанията.

Повратни са годините 1861-1864 г., когато по времето на Гражданската война в Америка, група ентусиазирани талантливи инженери на южняците построява 3 малки 10- метрови подводници под ръководството на инженера Хорас Хънли: Pioneer , American Diver и Hunl е y . Следват поредица от несполучливи опити за плаване в подводно положение и потъвания на подводниците, при което през 1863 г. загива самият Хънли. На 17.02.1864 г. под ръководството на лейтенант Джорж Диксън подводницата Hunl е y с осемчленен екипаж успява да се сближи с 1200-тонния броненосец на северняците «Хаузатоник», като поставя 70 килограмова мина под корпуса му. Взривена­ та дистанционно с 50 м. въже мина нанася съкрушителни поражения на целта, но недалеч от нея потъва за цели 131 години и атакуващата подводница . През 1995 г. Hunl е y е намерена в тинята на пристанище Чарлстон и превърната в безценен музеен експонат.

През 60-те години на XIX век вниманието на военноморските конструктори е заето изцяло със създаването на нови и все по-добри брони за защита на корабните корпуси от артилерийския огън. Логично започва да се търси противодействие на тези разработки. През 1865 г. вече познатият ни Александровски предлага на руското военно министерство проект за самодвижеща се мина. Тъй като министерството не се решава да финансира съмнителното начинание, година по-късно англичанинът Уайтхед патен­ това създаденото от австрийския капитан Лупис торпедо. Уайтхед бързо организира производството на новото ударно средство и даже го предлага за износ. Създадено е най-подходящото и ефективно оръжие на подводницата, което ще бъде основата на въ­ оръжението й през световните войни на XX век.

Също от периода на Гражданската война в Америка интересна идея прилага инженерът на северняците - Олстит. Той разполага на своя кораб галванически елемен­ти, чиято енергия е предназначена за подводния ход, за надводния отново се използва парна машина. Но относително голямата маса и маломощност на галваническите еле­менти определят малката подводна скорост и неприемлива далечина на плаване под вода.

Вече към края на XIX век опитите на различни конструктори се подкрепят все по-щедро от правителствата и вследствие на това нововъденията се увеличават, а самите кораби започват да придобиват реалните качества и възможности на подводници. Без да се омаловажават успехите на останалите конструктори през периода най-съществени изг­ леждат успехите на американеца Джон Холанд и руснака Степан Джевецки.

Джевецки също разработва няколко проекта. В тях той постепенно въвежда и използва енергетична уредба от електродвигател, акумулатори и водометен движител, торпеден апарат за подводно изстрелване на торпеда, въздушен компресор за химичес­ ка регенерация на въздуха. Електродвигателите се използват и за зареждане на акумула­ торите.

Джон Холанд създава няколко проекта, от които най-успешен безспорно е «Холанд 6», където се използва бензинов двигател за надводен ход. С дължина 16 м., надводно водоиместване 64 т. и подводно – 76 т., с 6-членен екипаж, лодката можела изминава под вода 55 км. Въоръжението се е състои от три самодвижещи се мини (2 запасни) на Уайтхед, пневматически оръдия.

Значителни успехи постигат и французите. Екипите на Льобоф, Клод Губе, Дюпон Де Лом и Гюстав Зеде създават корабите «Нарвал»,«Жимнот» и «Сирена» (преиме­ нувана по-късно в «Гюстав Зеде»). Последната успява да проведе по време на маневри успешни торпедни атаки.

Но подводниците от края на XIX и началото на XX век все още не представля­ ват реална заплаха заради малката надводна и подводна скорост и ограниченият им район на плаване. Това ги превръща в кораби, които могат да демонстрират скромните си възможности само в акваторията на пристанищата си. През Руско-японската война руските подводници осъществяват няколко бойни похода, но не успяват да постигнат краен успех. Но той вече е в близкото бъдеще. Едва в навечерието на Първата световна война в марините на основните морски сили вече има на въоръжение подводници с водоизместване 800 - 2000 тона, а скоростта им нараства до 17 възла над и 10 възла под вода. Дълбочината на потапяне остава все още малка - около 50 м. На този етап тяхното въоръжение се ограничава с наличието на няколко торпедни апарата и I -2 оръдия . Първоначално използваните бензинови двигатели постепенно се заменят с дизели, комбинирани с по-мощни акумулатори и електродвигатели за подводен ход. В началото на войната никой от военните специалисти и стратези не отделя съществено внимание на новия клас кораби, нито пък прогнозира тяхното бъдеще. Всички усилия и очаквания са насочени към тежките линейни кораби и крайцери, които според военните доктрини е трябвало да решат въпроса за господството в моретата и океаните в генерални сражени я. Но това не пречи подводните лодки независимо от отредената им второстепенна и спомагателна роля да постигнат първите свои победи в морските сражения. В началото на войната основните сили разполагат със следните подводни лодки: Англия - 76, Фран ция - 38, Германия - 28, Русия - 15.

От тези цифри се вижда, че Германия както и всички останали сили, отрежда главната роля на надводните кораби. Но ситуацията тепърва ще се променя. Истински шок преживява кралицата на моретата - Великобритания, когато на 21.09.1914 немската U -21 потопява крайцера «Пайтфайндер», а на 22.09.1914 г. за един ден Англия губи от торпедния удар на немската U -9 трите кръстосвача - „Абукир", „Хог" и „Креси". Друга немска подводница няколко дни по-късно потопява и руския крайцер «Палада». На 07.05. 1915 г. немската U -20, командвана от Валтер Швигер, торпилира гражданския лайнер „Лузитания", използван в случая като военен транспорт. Загиват 1198 от общо 1958 души на борда, с което се повтарят мащабите на мирновременната трагедия на „Тита ник".

Ето и някои от историческите успехи на подводниците през Първата световна война:

На 19.10.1914 г. за първи път подводница - английската Е-3 загива от удар, нанесен от друга подводница,

На 20.10.1914 г. е потопен първият търговски кораб - британския «Глитра»,

На 31.10.1914 г. е потопена английската авиобаза (първообраз на самолето­ носач) «Хермес»,

На 09.11.1918 г. е потопен последният боен кораб от подводница през войната - линейният кораб «Британия».

На сцената излиза триумфално новото страшилище на моретата - подводни­ цата. Новото оръжие бързо всява страх и принуждава всички флотове да вземат допъл­ нителни мерки по защитата на пристанищата и организацията на конвоите. Започва и трескаво строителство на подводници. Германия става страната, вложила най-много уси­лия в развитието на своя подводен флот. През Първата, а впоследствие и през Втората световна война, Германия отрежда на подводниците отговорната задача по прекъсване­ то и разрушаването на комуникациите и снабдяването на Острова. Построявайки стоти­ ци подводници, тя ги извежда в просторите на Атлантика, където те започват безпощадна война с конвоите на съюзниците. Загубите на англичаните нарастват застрашително. Британската промишленост не успява да попълва загубите в Атлантика. За периода от 1914-18 г. немските подводничари потопяват над 12 млн. брт. Граждански и военни кораби, в това число 10 линкора, 20 крайцера, 31 есминеца и 30 подводни лодки. Самата Германия построява за периода 344 подводници, а други над 260 се намират в различни стадии на постройка.

Англичаните все пак успяват в края на войната рязко да намалят загубите като подобря­ ват своята дозорна отбрана и охрана на конвоите, но това им струва привличането на огро мни сини и средства - 9000 кораба, 2500 самолета и аеростата, около 700 хил. души жива сила. Независимо от факта, че страната заложила на неограничената подводна во йна, тя е победена, но подводниците рязко променят възгледите за техните възможности н принуждават всички морски сили да отделят огромни средства за мероприятия по защитата на комуникациите и пристанищата си от действието им. Крайният резултат от техните действия е впечатляващ - 42 % от общите загуби в море са дело на подводниците.

България успява да стане също един от първите членове на подводния клуб, приемайки на въоръжение още на 25 май 1916 г. подводница № 18 с командир Никола Тодоров. Нейното приемане в бойния строй става от комисия, оглавявана от капитан- лейтенант Рашко Серафимов.

Съгласно Версайският договор от 28.06.1919 г. на Германия е забранено да прите жава подводен флот. Развитието на другите флоти в следвоенния период се определя от ограниченията, наложени от Вашингтонската конференция през 1922 г. Но даже в същите тези ограничения пак прозира идеята, че основната роля се отрежда отново на линейните кораби. В средата и края на 20-те години водещите морски държави увели­ чават усилията си в развитието на самолетоносачите - класът кораби, който като че ли е най-малко засегнат от ограниченията на конференцията. Независимо от впечатлява­ щите успехи, постигнати през войната, подводните сили отново са загърбени и, най-вече под давлението на британските стратези, са обявени за остарели. Много скоро обаче всички действащи международни споразумения са пренебрегнати и надпреварата във военноморските въоръжения се разразява с нова сила. Предвид отрежданата спо­ магателна роля на подводниците от този период, морските стратези и конструктори се увличат в създаването на ескадрените подводници, които с голяма надводна скорост и мощно артилерийско въоръжение е трябвало да участват в операциите на основните надводни сили. Такива са френският подводен крайцер «Сюркуф» с впечатляващото подводно водоизместване от 4250 тона и две 203 мм. оръдия и по-рано създадените британски подводни монитори от серията М. Ролята на подводниците е подценена даже от немското командване. В своите планове то акцентира на скоростните надводни рейдери. Ето защо Германия започва Втората световна война едва с 57 подводни лодки (едва 3,3% от общия тонаж на флота). Подводниците от началото на Втората световна война не претърпяват по гореизброените причини значителни усъвършенствания от времето на предходната война. Те имат по-голям обхват на действие, по-голяма дълбочина на потапяне, подобрено е тяхното въоръжение - увеличава се бойният заряд на торпедата, в отделни флоти се въвеждат електрическите торпеда, дънните и котвени мини, устройс­ твата за безмехурната стрелба, хидролокаторите. Втората световна война основните участници започват със следните подводници в строя: Съветски съюз - 212, Италия - 115, франция - 77, Англия - 69, Япония - 63, САЩ - 56.

Първи откриват бойния списък отново немските подводничари - на 04.09.1939 г. U -30 потопява 13 500 тонния английски лайнер «Атения». Малко по-късно на 17.09.1939 г. U -29 праща на дъното британския 26 500 тонен самолетоносач «Корейджес». А U -47 провежда една класическа атака, прониквайки в голямата британска военноморска база Скапа флоу, и торпилира в два захода линкора «Роял Оук». Междувременно немското командване за втори път се убеждава, че подводниците носят по-големи успехи отколкото надводните рейдери, които срещат сериозно противодействие от мощните линейни сили на Англия. Като резултат надводните рейдери на Германия губят «Адмирал граф Шпее» през 1939 г. Независимо от частичните успехи на «Адмирал Шеер» и "Адмирал Хипер», надеждите за решителни успехи в надводната война на Германия рухват оконча телно след потопяването на 52 600-тонния «Бисмарк». Една от причините за немските неуспехи, както на надводния, така и на подводния флот, е отсъствието на достатъчно съвършени радиотехнически средства и поддръжка от въздуха. След провала на кампа нията на командващия надводните сили адмирал Редер, всички усилия и надежди на немците се концентрират върху подводния флот. Още през 1940 г. се приема разшитена програма за строителство на подводници. По своите тактико-технически данни немските подводници превъзхождат възможностите на противолодъчната отбрана в началото и частично в края на войната. В началото на 1942 г. немците поддържат над сто действащи подводници, а след началото на 1942 г. тази цифра нараства над 200. В зависимост от използваните тактики, райони на опериране и резултати, действията на немските под водничари могат да се разделят на няколко етапа. През първия период те действат в крайбрежните води на Англия и в просторите на Атлантика. Във втория изнасят част от океанските си подводници непосредствено до американските брегове. Следва новата битка за Атлантика. Акцентите се изместват най-вече заради реакцията на британската, а впоследствие и на американската противолодъчна отбрана. След изненадващите ходове на немците в началото на войната в непосредствена близост до британските бази, англича ните рязко увеличават своите противолодъчни мероприятия. Немците се изнасят в просторите на Атлантика. По подобен сценарий се развива и офанзивата около американски те брегове в средата на 1942 г., когато в дозорна служба се привличат даже частни яхти и катери. След потопените 506 кораба (2 256 000 т. водоизместване) през първата поло­ вина на 1942 г. следва период, през който американците и англичаните вкарват в дейс­ твие 3500 ескортни кораба, увеличават броя на самолетите от противолодъчната ави­ ация със земно и морско базиране, въвеждат се нови радиопеленгатори и сонари. Но ефектът от тези действия идва много по-късно. През юли немците провеждат най-резул­татната за войната атака на конвой. За няколко дена, независимо от мощното прикритие, конвоят Р Q -17 е разгромен. На дъното отиват 22 от общо 33 кораба. След август 1942 г. действията се пренасят изцяло в Северния Атлантик, където възможностите на авиаци­онната поддръжка са минимални. Предвид увеличеното количество подводници, започва да се прилага тактиката на «вълчите глутници». Победата вече като че ли била на страна­ та на немците. До средата на март 1943 г. са унищожени 39 кораба. Но тук настъпва крахът. През май 43 подводници не се завръщат в базите. През юли започва нова офан­ зива, която също претърпява провал - от ескортните сили са потопени нови 70 подвод­ ници. Друга причина за провала на немската подводна кампания е опитът количест­ вено да бъде спечелена битката за Атлантика - с въвеждането на все по-голям брой подводници в океана. Не са предприети никакви мерки за противодействие на нараства­ щите ескортни противолодъчни сили, небето изцяло е отдадено на съюзническата ави­ ация, закъснява въвеждането на шнорхела (РДП), акустичните торпеда, съвременните радари и новите подв одници 21-ва серия. Битката за Атлантика струва твърде скьпо на всички воюващи страни: немците губят 781 от общо построените по време на войната над 1 100 подв одници и 32 000 души, а съюзните сили - над 2800 кораба и повече от 40 000 души. Но тези цифри не отразяват явното превъзходство на англо-американците в Атлантика. На в сяка немска подводница противостоят 25 надводни кораба и над 100 самолета. Тези факти не дават основание еднозначно да се определи ефективността или силата на ня­ коя от страните.

Използването на подводните сили от останалите държави е с по-ограничен характер. По-значителни успехи постигат американските подводници в Тихия океан сре­ щу зле охраняваните японски конвои и по-слабо оборудваните в радионавигационно от ношение японски военни кораби. По тези причини американските подводници дейст­ ват почти безнаказано срещу японските комуникации - те унищожават 1168 търговски и 214 бойни кораба, между които 1 линкор, 8 самолетоносача и 12 крайцера.

Действията на руските подводници са затруднени поради малката акватория и дълбочина на моретата, в които оперират. Но руските подводничари все успяват да осъ­ ществят няколко успешни удара. Сред тях се нареждат проведената в изключително трудни условия атака на добре охранявания немски линкор «Тирпиц» през юли 1942 г. от К-21 с командир капитан II ранг Николай Лунин и трите съкрушителни удара срещу немския флот по време на евакуацията на обкръжените намски войски: отначало на 30 януари 1945 г. С-13, командвана от капитан III ранг Александър Маринеско потопява плаващата учебна база «Вилхем Густлов» с над 7000 души (по някои сведения над 11000) на борда, от които 3000 са обучени подводничари, след седмица Маринеско потопява транспорта „Генерал Щойбен” с над 4000 души на борда, а по-късно, през април е потопен транспорта «Го йа» с повече от 5000 курсанти и евакуиращи се на борда от подводницата Л-3 с командир капитан III ранг В. Коновалов.

По-малко значими са действията на японските и италианските подводничари, потопили съответно около 800 000 и 1 млн.брт. Интересно събитие от края на войната - февру­ ари 1945 г. е няколко часовото преследване и последвалата първа успешна атака под вода на британската лодка «Венчерър» срещу немската U -864.

Изводите, които се налагат след края на Втората световна война са, че под­ водниците са съществена и важна сила във войната на море. Те нанасят най-съществе­ ните загуби на флотите - от оръжието на подводниците са потопени около 13 млн. брт., което представлява 65 % от общия тонаж на потопените през войната кораби. Големите загуби сред подводниците се обясняват с прогресивно развиващите се противолодъчни сили и средства, а също така и изоставането във внедряването на новите усъвършенст­ вания във въоръжението и радионавигацията на подводниците. Все още подводницата от периода на войната е повече надводен, отколкото подводен кораб, което в комбинация с ниската й подводна скорост намалява съществено ефективността на нейните действия.

Следвоенното развитие на подводниците е свързано най-вече с овладяването на ядрените и ракетните технологии. От 50-те години нататък постепенно със създаване­ то на атомните подводници се решават най-непреодолимите за конструкторите пробле­ ми от периода на двете световни войни - а именно наличието на мощна единна енергий­ на система, която дава на подводните кораби висока подводна скорост, неограничени възможности за продължително пребиваване под вода и обсег на действие, цялостно захранване на всички спомагателни механизми и системи, възможност за неограничено увеличение на водоизместването.

Първи спускат на вода атомна подводница американците на 21.01.1954 г. «Наутилус» е с пълно водоиместване 4000 т. и двуконтурен водо-воден реактор. Впос ледствие през периода 1959-60 г. те пристъпват към серийно производство на ударни многоцелеви и ракетни подводници. Много скоро руснаците отговарят на предизвика телството, построявайки само с 4 години закъснение своята К-3 «Ленински Комсомол. Още в първите години на експлоатацията ом , двете свръхсили се увличат в установя ването на различни рекорди - покоряването на Северния полюс, прекосяването на Световния океан под вода. Руснаците създават 8 изключително скъпи титанови подвод ници от типа Алфа (Лира), с които установяват рекордна подводна скорост - 42 възла. Но тази скорост е постигната с цената на неприемливи компромиси с шумността й. Това прави подводни цата лесно откриваема, поради което американците наричат руските подводници «ревящи крави”. Независимо от безспорните успехи, пред конструкторите възникват много допълнителни проблеми - голямата маса на ядрения реактор и биологичната защита едновреме нно дисбалансират корпуса на подводницата и намаляват въоръжението й, много проблеми възникват при експлоатацията на реакторите и парогенераторите. В своите първи под­водници американците запазват консервативната вече форма на дизеловите подводници от периода на Втората световна война. В това отношение впечатлява с принципно новия си силует първата руска атомна подводница. Достигайки по-високи хидродина мични показатели и дълбочина на потапяне, руснаците отстъпват в борбата с намалява нето на шумността. Американците от своя страна за първи път изнасят хоризонталните рули в рубката при своята подводница «Скипджек» през 1959 г. Още от самото си създа ване атомните подводници имат един нерешим недостатък - тяхната изключително ви­ сока цена. Стойността на една съвременна атомна подводница е 5-10 пъти по-висока от тази на дизеловата. Това е един от основните фактори, задържащ разширяването на ядрения клуб. През 60-те и 70-те години САЩ и Съветският Съюз постигат паритет в съревнованието при атомните подводници. Американците построяват и експлоатират удар­ ните подводници от типовете «Скипджек», «Скейт», «Тюлиби», ракетните «Итън Алън», «Джордж Вашингтон» и «Лафайет». Руснаците съответно проектите 627, 645, 658, 675, 667 и др. През 70-те и 80-те години те са сменени от ново поколение подводници. «Лос Анджелис» става най-масовият и сполучлив проект на ударно-ракетна подводница, въ­веждат се в строя подводните ракетоносци от типа «Охайо» вече с 24 балистични ракети и с многократно по-голяма ударна мощ. Руските еквиваленти са класовете 705 «Алфа», 971 «Акула» и 941 «Тайфун» (по НАТО-вската класификация). Последният остава най- големият построен засега подводен кораб - водоизместването над 25 000 т. Както и в зората на подводното корабостроене, така и в нашето съвремие остава висока цена­та за овладяването на морските дълбини, съхранявайки ореола на подводничарската професия като една от най-опасните и героичните. Стотици моряци са обезсмъртили имената си, загивайки подобно на Хънли, Кастер, Жан Пти и Севери в черните океански дълби­ни. Американците губят «Трешър» (129 души) и «Скорпиън» (99 души екипаж), руснаците - К-8 (52 жертви), К-219 (4 жертви), К-278 (42 загинали), Комсомолец (38 загинали), Курск (118 загинали) и др.

В надпреварата по строителството на атомни флотове не изостават и други държави като Великобритания, франция и Китай. Те сьщо непрекьснато подновяват и усъвъ ршенстват своите стратегически и ударни подводници. Последните поколения подводници са изключително сложни и съвършени комплекси, въплътили в себе си дости­ женията на съвременните ракетни, навигационни и електронни технологии.

През последните десетилетия подводници са участвали във военни действия няколко пъти. По време на Фолклендския конфликт между Великобритания и Аржентина, брит анската ударна подводница «Конкърър» потопи крайцера «Генерал Белграно». По- кьсно през 1991 г. и през 1999 г. САЩ нанесоха от подводници тип «Лос Анджелис» удари с ракети «Томахоук» по Ирак и Югославия.

Независимо от явното превъзходство на атомните, не изостават в своето раз­витие и дизеловите подводници. За разлика от САЩ, които от 50-те години прекратяват серийното производство на дизелови подводници, други държави като Съветският Съюз, Холандия, Швеция, Германия, Италия и Китай развиват сериозна разработка и строител­ ство на дизелови проекти. Най- разпространени и успешни се смятат руските проекти 613 (от 50-те години - построени са само в Русия 215 единици, (по лиценз са строени в Китай и КНДР). На 613 проект се базират повечето от следващите по-големи руски проекти - 633, 641, 629. От края на 60-те години германците създават най-продавания зад граница и до ден днешен проект – U - 209. Съвременните дизелови подводници силно се отличават от своите предшественички през втората световна Война. Това са вече кораби с голям обсег на действие, със съвършени радионавигационни апаратури и ав­томатизирани системи за управление на огъня, подводна скорост над 20 възла, дълбо­ чина на потапяне от 300 до 500 м. Тези им качества, независимо от развиващите се с подобни темпове средства на противолодъчната отбрана, определят големия спектър от задачи, които те са в състояние да решават в условията на съвременната война.

Радослав Иванов

<< Назад

Остави коментар

Име
Е - поща
Уеб сайт
Оставащи символи: 255
начало · устав · новини · карта на сайта · контакти